Много пъти, когато почиваше на летището, Алексей изваждаше и препрочиташе това писмо. Още дълго време то го топли под пронизващия зимен вятър на летателното поле и В замръзналия, облепен по ъглите с къдрави кичури скреж „девети А“ клас, където, както преди, живееше.
Най-после инструкторът Наумов му определи изпит. Трябваше да лети на „утьонка“ и полета щеше да инспектира не инструкторът, а началникът, оня същият червендалест шишко, подполковник, който така нелюбезно го посрещна при пристигането му в школата.
Като знаеше, че от земята го наблюдават внимателно и че се решава съдбата му, в тоя ден Алексей надмина сам себе си. Той пускаше мъничкия, лекичък самолет в такива рисковани фигури, че опитният подполковник против волята си даваше израз на своето възхищение. Когато Мересиев излезе от машината и се представи пред началството, по възбуденото, радостно, светещо с всичките си бръчици лице на Наумов разбра, че работата е вързана в кърпа.
— Отличен стил! Да … Летец, както се казва, по божия милост — избъбра подполковникът. — Ето какво, синьоре, няма ли да останеш при нас за инструктор? На нас такива ни трябват.
Мересиев отказа решително.
— Е, излиза, че си глупак! Голяма работа ли е да воюваш. А тук щеше да учиш хора.
Изведнъж подполковникът видя бастуна, на който се подпираше Мересиев, и дори се зачерви.
Пак ли? Дай го тук! Ти какво, на гуляй ли си тръгнал, с бастунчето? Къде се намираш, на булевард ли? Арест за неизпълнение на заповедта! Две денонощия… Талисман повлекли, летци … Магьосничите. Само „поп каро“ още липсва на корпуса на самолета. Две денонощия. Чухте ли?
Като измъкна бастуна от ръцете на Мересиев, подполковникът се огледа наоколо, търсеше в какво би могъл да го счупи.
— Другарю подполковник, разрешете да доложа: той е без крака — застъпи се за приятеля си инструкторът Наумов.
Началникщабът още по-силно почервеня. Той изблещи очи и тежко задиша:
— Как така? И на туй отгоре ще ме заблуждаваш. Вярно ли е?
Мересиев утвърдително кимна с глава, като развълнувано поглеждаше към любимия си бастун, който сега беше заплашен от явна опасност. Той наистина не се разделяше сега от подаръка на Василий Василиевич.
Подполковникът подозрително поглеждаше към приятелите.
— Но щом е така, братле, знаеш… А я покажи краката… Дааа!…
Алексей Мересиев излезе от тренировъчната школа с отлични отзиви. Сърдитият подполковник, този стар „въздушен вълк“, можа повече от всеки друг да оцени величието в подвига на летеца. Той не пожали възторжените думи и в отзива си препоръчваше Мересиев за „всякакъв вид авиация като изкусен, опитен и волев летец“.
10
Остатъка от зимата и ранната пролет Мересиев прекара в школата за преподготовка. Това бе старо, постоянно училище за военни летци с отлично летище, с чудесно общежитие; богат клуб, на сцената на който гостуващи трупи от московските театри даваха понякога импровизирани представления. Тая школа също бе препълнена, но в нея свято се спазваше довоенният ред и трябваше да се следи най-внимателно дори за дреболии във формата, защото за непочистени ботуши, за откъснато копче на реглана или за това, че в бързината си запасал летателния планшет над поясока следваше по заповед на коменданта да „блъскаш“ два-три часа в строева подготовка.
Голямата група летци, в която бе зачислен и Алексей Мересиев, се обучаваше на новия тогава съветски изтребител „Ла-5“. Подготовката се водеше сериозно, изучаваха се моторите, материалната част, минаваше се техниката. Като слушаше лекциите, Алексей оставаше поразен от това, колко далече е отишла съветската авиация за сравнително късото време, което той прекара вън от армията. Онова, което до началото на войната изглеждаше смело новаторство, сега бе безнадеждно остаряло. Пъргавите „лястовички“ и леките „мигове“, приспособени за боеве на голяма височина, които изглеждаха в началото на войната шедьоври, се изваждаха от употреба. В замяна на тях съветските заводи пускаха родените вече през дните на войната, изработени за баснословно кратък срок, последни модели великолепни „яки“, станалите на мода „Ла-5“, двуместните „илове“, тия летящи танкове които се плъзгаха над самата земя и сееха право върху главите на враговете бомби и куршуми, и снаряди, които бяха получили вече в германската армия паническото прозвище „шварце тод“, т.е. „черна смърт“. Новата техника, родена от гения на борещия се народ, бе усложнила извънредно много въздушния бой и изискваше от летеца не само да познава машината си, не само да има дръзка непреклонност, но и да умее бързо Да се ориентира над полето на боя, да разчлени въздушното сражение на съставните му части и на своя отговорност и риск, често без да чака команда, да взема и изпълнява бойни решения.