Мересиев цял настръхна вътрешно, едва се въздържаше. Но месеците, прекарани в нещастия, го бяха научили да се въздържа от бързи изводи, а и в самия тоя нескопосан Капустин имаше нещо неуловимо, което му напомняше за комисаря Воробьов, когото Алексей мислено наричаше истински човек. Огънчето в лулата пламваше и гаснеше, показваше се от синята мъгла и пак се разтапяше в нея едрото широконосо лице с умни проницателни очи.
— Виждате ли, Мересиев, аз не искам да ви правя комплимент, но ако щете вярвайте, вие сте единственият човек в света, който е управлявал без крака изтребител. Единственият. — Той погледна през дупката на мундщука слабата светлина на лампичката и загрижено поклати глава. — Аз не говоря сега за стремежа ви да се върнете в бойната авиация. Това е, разбира се, подвиг, но в него няма нищо особено. Сега времето е такова, че всеки прави за победата всичко, което може… Но какво й стана на тая проклета лула?
Той отново се залови да човърка мундщука и изглеждаше цял потънал в тая работа, а Алексей, разтревожен от неясни предчувствия, сега вече нетърпеливо чакаше какво ще му кажат. Като не преставаше да се занимава с лулата, Капустин продължи, без да го е грижа какво впечатление предизвикват думите му.
— Тук работата не се отнася до вас, до старши лейтенанта Алексей Мересиев. Работата е там, че вие без крака достигнахте майсторство, което досега, по целия свят се смята достъпно само за напълно здравия човек, и то едва ли не на стоте един. Вие не сте просто гражданинът Мересиев, вие сте велик експериментатор… Аха, отпуши се най-после. С какво ли я бях запушил?… Така че и ние не можем, нямаме право, разбирате ли, нямаме право да се отнасяме с вас като с обикновен летец. Вие сте намислили важен експеримент и ние сме длъжни да ви помогнем с всичко, с което можем. А с какво? Е, кажете вие сами: с какво можем да ви помогнем?
Капустин пак напълни луличката си, запуши и пак червеният отблясък от нея ту се разпалваше, ту се загасваше и измъкваше от тъмнината и пак връщаше в нея това едро и широконосо лице.
Капустин обеща да се споразумее с началника на школата да увеличи числото на полетите на Мересиев и предложи на Алексей сам да изработи програма за тренировка.
— Да, но колко бензин ще отиде за това? — повайка се Алексей, като се учудваше колко просто и делово тоя мъничък некрасив човек разреши съмненията му.
— Бензинът е важен продукт, особено сега. Мерим го на кубически сантиметри, но има нещо по-скъпо и от бензина — и Капустин се зае старателно да йзчуква о тока си топлата пепел от извитата си луличка.
От следващия ден Мересиев почна да се тренира отделно. Той работеше не само с упорство, както тогава, когато се учеше да ходи, да тича, да танцува. Бе го обхванало вдъхновение. Стараеше се да анализира техниката на полета, да обмисли всичките му подробности, да го разложи на най-дребни движения и да разучи всяко движение поотделно. Сега изучаваше, именно изучаваше онова, което в младините си бе постигнал стихийно; стигаше с ума си до онова, което по-рано придобиваше чрез опита, чрез навика. Като разчленяваше мислено процеса на управлението на самолета на съставните му движения, той си изработваше особен похват за всяко от тях, като пренасяше усещането на работата от стъпалата върху коленете.
Това бе много трудна, усърдна работа. Резултатите от нея бяха толкова малки, че дори не се долавяха. И въпреки това Алексей чувствуваше, че с всеки полет самолетът сякаш все повече и повече се срастваше с него, ставаше по-послушен.
— Е, как е работата, маестро? — питаше го при срещите Капустин.
Мересиев повдигаше палеца си. Той не преувеличаваше. Работата растеше, макар и не много бързо, но сигурно й твърдо й което е най-важното, в резултат на тия тренировки Алексей престана да се чувствува в самолета като несръчен, слаб конник, който язди буен и бърз кон. Той отново вярваше в майсторството си. Това сякаш — се предаваше и на самолета и той като живо същество, като кон, който чувствува здравата ръка и острите шпори на добрия ездач, ставаше все по-покорен. Апаратът постепенно разкриваше пред Алексей всичките си летателни качества.
Някога в детинството Алексей започна да се учи на кънки върху първия, гладък, прозрачен и незаякнал лед, стегнал волжкия залив. Собствено той нямаше кънки. Кънките не бяха за джоба на майка му и ковачът, когото тя переше бельото, му направи по нейна молба мънички дървени трупчета с металически шини от дебел тел и дупки отстрани.