С помощта на връвчица и клечици Алексей прикрепяше тези трупчета към едни стари позакърпени валенки. С тях той отиде на залива — на тънкия, потъващ под краката лед, който звучно и мелодично пращеше и по който надлъж и нашир с викове и шум се плъзгаха дечурлигата от камишинските покрайнини. Момчетата препускаха като дяволи, гонеха се един друг, скачаха с кънките и танцуваха. Отстрани това изглеждаше проста, лесна работа. Но щом Алексей стъпи в залива, ледът веднага се изплъзна изпод него и падна много лошо по гръб.
Момчето веднага скочи на крака, като се страхуваше да покаже пред другарите си, че се е ударило. То се пазеше да не падне назад и като движеше краката си, се наклони напред, но веднага падна на носа си. Пак скочи, постоя на треперещите си крака, като размисляше какво се бе случило и се вглеждаше в движението на другите. Сега то знаеше, че не бива много да се навежда напред, но не бива и да се наклонява назад. Като се стараеше да се държи право, то пристъпи встрани и падна на хълбока си. Така пада и става до вечерта и се върна у дома от пързалката за огорчение на майка си цяло в сняг и с подкосяващи се от умора крака.
На другата сутрин пак отиде на пързалката. Той вече правеше доста уверени движения с краката, по-малко падаше, можеше, като се затича, да се пързаля няколко метра, но както и да се стараеше, както и да се напъваше, колкото и да стоеше на леда от сутрин до вечер, нищо повече не научи…
Но ето че веднъж — Алексей завинаги запомни този мразовит, бурен ден, когато вятърът на ивици навяваше сух сняг по полирания лед, направи някакво сполучливо движение и изведнъж, неочаквано за себе си, се за плъзга, заплъзга се силно, все по-уверено и по-уверено с всяко ново обръщане. Онова, което незабелязано бе трупал в себе си, когато падаше и се удряше, като повтаряше все отново опитите си — всичките тия малки навици, придобивани от него, сякаш изведнъж се превърнаха в цялостен навик и той уверено заработи с краката, като чувствуваше как цялото му тяло, цялото му детско, палаво, упорито същество ликува и се радва.
Така се случи с него и сега. Много и упорито летя тои, като се стремеше да се слее отново със самолета, да го почувствува през метала и кожата на протезите. Понякога почваше да му се струва, че ще успее. Той се радваше, пускаше самолета в някаква сложна фигура, но изведнъж усещаше, че движенията му са нервни, самолетът сякаш се дръпваше, преставаше да се подчинява и почувствувал тъгата на изгасналата надежда, Алексей пак се залавяше за скучните си тренировки.
Но ето че веднъж, през един топъл мартенски ден, когато летището за една сутрин изведнъж потъмня и топящият се сняг се слегна така, че самолетите оставяха по него дълбоки бразди, Алексей излетя на своя изтребител в зоната. Вятърът при издигането бе насрещно-страничен, той отнасяше самолета и през всичкото време трябваше да го изправя. И точно тук, връщайки самолета в курса, Мересиев изведнъж почувствува, че апаратът му е послушен, че го усеща с цялото си същество. Това усещане се мярна като светкавица.
Отначало Алексей не повярва. Твърде много разочарования бе преживял, за да повярва веднага на щастието си.
Той направи стръмен и дълбок десен завой. Самолетът беше покорен и точен. Алексей почувствува същото онова, което като дете преживя някога на волжкото заливче върху тънкия, силно пукащ лед. Намръщеният ден сякаш изведнъж се проясни. Сърцето му заби радостно, той почувствува как шията му леко се вцепени от познатия хлад на вълнението.
Всичките изводи от упоритите му тренировки бяха закрити зад някаква невидима черта. Той бе прекрачил тая черта и сега леко, без напрежение, жънеше плодовете на тежкия труд през многото дни. Успял бе в главното, което толкова дълго му избягваше; сля се със самолета си, почувствува го като продължение на собственото си тяло. Дори безчувствените му и неподвижни протези не пречеха сега на това сливане. Като усещаше в себе си пристъпите на нарастваща радост, Алексей направи няколко дълбоки виража, направи лупинг и щом излезе от него, пусна апарата в свредел. Земята се завъртя с писък бясно и летището, и сградата на школата, и куличката на метеорологичната станция с надутия шарен ръкав и всичко това се сля в непрекъснати кръгове. Той уверено изведе самолета от свредел, направи лупинг. Едва сега прочутият в ония дни „Ла-5“ разкри пред летеца всичките си явни и скрити качества. Какъв апарат беше той в опитни ръце! Отговаряйки точно на всяко движение, той леко чертаеше най-сложните фигури, като свещ се издигаше нагоре — цялостен, ловък, бърз.