Мересиев излезе от самолета и се залюшка като пиян, с лице, плувнало в безсмислена усмивка, без да вижда пред себе си разярения инструктор, без да слуша караницата му. Нека ругае! „Арест?“ Добре, той е готов да прекара полагащото се време в ареста. Нима сега не е все едно? Ясно е: той е летец (добър летец), какво от това, че тренировките му похабиха свръх нормата скъпоценен бензин. Той ще върне този бензин стократно, само по-скоро да отиде на фронта, на бой.
В общежитието го чакаше още една радост. На възглавницата му лежеше писмо от Гвоздев. Къде, колко и в чии джобове беше лежало то, докато е търсело получателя; мъчно можеше да се установи, тъй като пликът бе измачкан; изцапан, просмукан с масло. Но писмото пристигна в чист плик, надписано с ръката на Анюта.
Танкистът пишеше на Алексей, че с него се е случила; твърде мръсна история. Ранен е в главата — и от какво? От крилото на германски самолет. Сега лежи в корпусната болница, от която впрочем тия дни се кани да излезе. А това невероятно; произшествие се случило така. След като шеста германска армия била отрязана и обкръжена при Сталинград, техният корпус пробил фронта на отстъпващите германци и като се промъкнал през образувания пробив, насочил се с всичките си танкове през степите към германския тил. Гвоздев командувал в този поход танкова дружина.
Весел поход било това! Стоманената колона се втурнала в разположението на германските тилове, в укрепените села, във възловите гари, връхлитала върху тях неочаквано, изневиделица. Танковете препускали по улиците, като разстрелвали и унищожавали всичко неприятелско, което им попадало по пътя, и когато остатъците от гарнизоните се разбягали, танкистите и моторизираната пехота, докарана на танковете, подпалвали складовете с боеприпаси, разрушавали мостовете, стрелките, обръщателите на гарите и задържали влаковете на отстъпващите германци. От запасите на враговете се снабдявали с трофейно гориво, вземали си продоволствие и политали по-нататък, преди още германците да могат да се опомнят, да стегнат силите си за отпор или поне да определят посоката на по-нататъшното движение на танковете.
„Поразходихме се, Альошка, по степта като будьоновци. А фашистите се страхуваха от нас! Няма да повярваш, понякога с три танка и трофейна бронирана кола превземахме цели села със снабдителни бази. С паниката, братко Альошка, във военното дело е нещо велико. Добрата паника сред врага е по-скъпа от две пълни дивизии на настъпващите. Само че умело трябва да я поддържаш, като огън в огнището, да се правят все нови и нови неочаквани удари и да не й се дава да загасва. Сякаш на фронта бяхме пробили германската броня, а под бронята се оказа празно. И ние вървяхме като бъркачка през тесто…
… И ето случи се с мене тоя същият грях. Повика ни началникът. Разузнавателен самолет му бе хвърлил вимпел. Там и там има огромно снабдително летище. Към триста самолета, бензин, Стоки. Пощипва командуващият червения си мустак и заповядва: «Гвоздев, през нощта, без шум, без изстрел, уж че сте свои, приближи се до летището, по-близичко, а после с цялата маса нападни със стрелба и преди да са се опомнили, превърни всичко с краката нагоре, така че нито един гад да не излети». Задачата получиха моят баталион и още един, придаден под мое командуване. А «главните Сили» с предишния курс запълзяха към Ростов.
И ето, Альошка, попаднахме на това летище като лисица в курник. Альошка, приятелю, няма да повярваш, до самите германски сигналисти допълзяхме по пътя. Германците не ни обръщат никакво внимание — техни сме и толкоз, сутрин е, мъгла, нищо не се разбира, чуват се само моторите и дрънкането на гъсениците. После като се втурнахме, като ударихме. Ех, Льошка, ама че сеир беше! Самолетите седят на редици, а ние по тях с бронебойните оръдия, с един снаряд пробиваме по пет, по шест самолета. После гледаме, няма да се справим, някои по-смели от екипажа почнаха да палят моторите. Е, ние затворихме люковете31 и ставаме сами разбивачи, бием с броните по опашките. Самолетите транспортни, грамадни, до мотора не можеш да достигнеш, но ние караме по опашките. Без опашка, все едно че си без мотор, няма да полетиш. Тук именно ме парна и мене. Измъкнах се от люка да погледам обстановката, а танкът точно тогава удари по самолета. Едно парче от крилото ме перна по главата. Благодарение на шлема ударът бе намален, а то иначе бих свършил. Но всичко това е дреболия, работата върви към изписване и скоро пак ще видя моите танкисти. Другаде е белята: в болницата ми обръснаха брадата. Пазех я, пазех я, стана широка брада, а ми я обръснаха без всякаква милост. Е, кучета я яли брадата. Макар и бързо да вървим, но все до края на войната, предполагам, друга ще порасне и ще скрие грозотата ми. Ако искаш да знаеш, Альошка, Анюта, кой знае защо, не хареса брадата ми и през всичкото време в писмата си я косеше.“