Писмото бе дълго. Виждаше се, че Гвоздев го беше писал, потиснат от болничната скука. Между другото в края на писмото той съобщаваше, че край Сталинград, когато танкистите му загубили в боя колите си и очаквайки нови машини, водели бой като пехотата в района на прочутия Мамаев Курган, Гвоздев срещнал Степан Иванович. Старецът бил ходил вече на курсове и станал началство. Сега бил старшина и командувал противотанков взвод. Но снайпериския занаят не оставил. Само че, според думите му, дивечът му сега бил по-сериозен: не бил фрицът зяпльо, излязъл от окопа да се погрее на слънцето, а немският танк — сложна и здрава машина. Но както и по-рано, в лова на тоя дивеч старецът бил силен със сибирската си ловджийска досетливост, с каменното си търпение, с издръжливостта и точността в боя. При срещата те изпили с Гвоздев манерка калпаво трофейно винце, запазено от пестеливия Степан Иванович, споменали всички приятели, а старецът изпратил на Мересиев много поздрави и канел двамата, ако останат живи, да отидат след войната при него в колхоза да половуват катерички или да поскитат на лов за патици.
Топло и тъжно стана на душата на Мересиев от това писмо. Всички приятели от четиридесет и втората стая отдавна, вече воюват. Къде ли са сега Гриша Гвоздев и старият Степан Иванович? Какво ли е станало С тях? Покой ли краища ги носят военните ветрове, живи ли са? Къде е Оля?
Алексей пак си спомни думите на комисаря Воробьов, че военните писма са като лъчи на угаснали звезди: пътуват дълго, дълго до нас и понякога звездата е изгаснала, а лъчът й, весел и светъл, още дълго пронизва пространствата, носейки на хората ласкавия блясък на изгасналото вече светило.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
1
През един горещ летен ден на 1943 година по фронтовия път, утъпкан от обозите на настъпващите дивизии на Червената армия, направо през напуснатото, обрасло с гигантски червеникави бурени поле, като се клатушкаше и подскачаше в трапищата и дрънкаше с разсъхналата си дървена каросерия, бързаше към фронта старичък камион. На разбитите му, потънали в прах бордове едва можеха да се различат бели линии и надпис: „Военна поща“. Изпод колелата му се повдигаше огромна сива опашка и се носеше зад него, като бавно се разпръскваше в задушния неподвижен въздух.
В каросерията, натъпкана с чували писма, върху връзките нови вестници, подскачайки и клатейки се заедно с целия товар, седяха двама военни, облечени в летни рубашки, а фуражките им бяха със сини околошки. По-младият от тях, ако се съди по новичкйте му, неизцапани пагони — старши сержант от авиацията, бе тънък, строен, рус. Лицето му бе толкова момински нежно, че сякаш кръвта избиваше изпод бялата кожа. На вид имаше към деветнадесет години. Макар че с всички сили се мъчеше да изглежда стар войник, плюеше през зъби, караше се с пресипнал глас, правеше дебели като пръст цигари и се преструваше на равнодушен към всичко, ясно бе, че отиваше за пръв път на фронта и много се вълнуваше. Всичко наоколо — и разбитото оръдие, което бе заболо дулото си в земята досами пътя, и обраслият до кулата в бурени съветски танк, и парчетата от немски танк, разпръснати сигурно от точното попадение на въздушна бомба, и снарядните ями, вече покрити с трева, и купчините противотанкови мини, извадени от пионерите и наредени от тях по двете страни на новия път, и мяркащите се в далечината сред тревите брезови кръстове на немско военно гробище — следи на преминали тук сражения, следи, които очите на фронтовака просто не забелязваха, — всичко учудваше, поразяваше младежа, струваше му се значително, важно и много интересно.
У неговия спътник, старши лейтенант, обратно, можеше безпогрешно да се открие опитният фронтовак. На пръв поглед можеше да му се дадат не повече от 23–24 години. Но ако се погледнеше загорялото му, изпръхнало от вятъра лице с тънките нишки на бръчките покрай очите, по челото, около устата, черните му замислени, изморени очи, би могло да се прибавят още десетина. Погледът му равнодушно се плъзгаше наоколо. Не го учудваха нито ръждясалите остатъци от разбитата, разкривена от взривове военна техника, която се виждаше ту тук, ту там, нито мъртвите улици на изгореното село, през които изтрополя камионът, нито дори парчетата от съветски самолет — мъничка купчина сив разкривен алуминий с търкалящо се по-настрана кълбо от мотори късче, от опашка с червена звезда и номер, чийто вид накара младежа да почервенее и да потръпне.