Направил си удобно кресло от пакетите с вестници, офицерът дремеше, като подпираше брадата си на странен тежък бастун от черно дърво, украсен с инкрустирани златни монограми, сегиз-тогиз той сякаш се пробуждаше от дрямката, щастливо се оглеждаше наоколо и жадно вдишваше с пълни гърди горещия ароматен въздух. Затова пък, когато някъде встрани от пътя, над морето от червеникав нахален бурен, забеляза в далечината две мънички, едва видими чертички, които при внимателно вглеждане се оказаха Два самолета и които припряно, сякаш гонейки се един друг, плаваха във въздуха, той изведнъж се оживи, очите му пламнаха, ноздрите на тънкия му, малко гърбав нос се раздвижиха и без да откъсва поглед от тези две едва видими чертички, заудря с юмрук по покрива на кабината: — Самолети! Завивай!
Той стана, погледна с опитното си око местността и посочи на шофьора с ръка разкаляната долинка на едно ручей че, посивяла от грапавите листа на мащерката и осеяна със златните карамфилчета на лютиката.
Младежът пренебрежително се усмихна. Самолетите безобидно се премятаха някъде далеч: сякаш не им беше до самотното камионче, което бе вдигнало грамадна опашка от прах над тъжните пусти поля. Но преди да успее да протестира, шофьорът вече завиваше от пътя и колата, като задрънча с каросерията си, се понесе бързо към долинката. Старши лейтенантът веднага слезе от камиона и седна на тревата, като зорко заоглежда пътя.
— Но защо вие наистина… — заговори младежът, поглеждайки го насмешливо.
В същия миг другият се хвърли на земята и свирепо извика:
— Лягай!
Веднага след това се разнесе силният рев на моторите и две огромни сенки, които разтърсваха въздуха и бучаха някак особено, прелетяха над самите им глави. Това също не се видя на младежа много страшно: обикновени самолети, навярно наши. Той се огледа и изведнъж съзря, че търкалящият се на пътя, обърнат и отдавна разсипан на части камион дими и пламъците бързо го обхващат.
— Виж, със запалителни ни гощават — усмихна се шофьорът, като разглеждаше пробитата от снаряд и вече запалена каросерия. — За коли е тръгнал.
— Ловджии — спокойно рече старши лейтенантът, който бе се разположил удобно на тревата. — Ще трябва да чакаме, сега ще се върнат. Чистят пътищата. Закарай, приятелю, колата по-далеч, чак под оная бреза.
Той каза това толкова равнодушно и така уверено, сякаш немските летци току-що бяха му съобщили плановете си. Девойка, военен пощальон, придружаваше автомобила. Бледа, със слаба, недуомяваща усмивка на изпрашените си устни, тя със страх поглеждаше към тихото небе, по което се преобръщаха, кълбяха и бързо плаваха светли летни облаци. Тъкмо затова старши сержантът, макар и сам да беше твърде смутен, подхвърли небрежно:
— А по-добре е да тръгваме, защо ще губим време? Комуто е писано да бъде обесен, няма да се удави.
Старши лейтенантът, който дъвчеше спокойно една тревичка, погледна младежа, с едва доловима топла усмивка в черните сърдити очи.
— Ето какво, приятелю, забрави тая глупава пословица, докато не е късно. И друго, другарю старши сержант: на фронта е прието да се слушат по-старшите. Заповядват ти: „Лягай“ — значи трябва да легнеш.
Той намери в тревата сочно стъбло киселец, одра с нокът от него мъхнатата кожица и го задъвка с апетитно хрускане. Пак се чу бученето на моторите и ниско над пътя, клатейки се от крило на крило, преминаха предишните самолети — и минаха толкова близо, че ясно се виждаше жълтокафявата боя на крилата им и чернобелите кръстове, и дори асо пика, нарисувано върху тялото на по-близкия от тях. Старши лейтенантът лениво откъсна още няколко стръкчета киселец, погледна часовника и изкомандува на шофьора:
— Да вървим. Сега може. И карай, приятелю, по-скоро, за да се махнем по-далеч от това място.
Шофьорът натисна сирената, от долчинката притича девойката пощальон. Тя донесе няколко розови ягоди, увиснали на тънички стъбълца, и ги подаде на старши лейтенанта.
— Вече зреят… Не забелязахме как дойде и лятото — рече той, помириса ягодите и ги мушна като цвете в петлицата на джобчето на рубашката си.
— Откъде знаете, че сега няма да се върнат и може да се пътува? — попита младежът старши лейтенанта, който пак мълчеше, поклащайки се в такт с подскачащия по трапищата камион.
— Това е проста работа. Това са „месери“ „Ме-109“. Те имат запас от гориво за 45 минути, сега го изразходваха и отидоха за ново.
Той поясни това равнодушно, сякаш не разбираше как може да не се знаят такива прости неща. Младежът почна по-внимателно да се вглежда във въздуха. Искаше му се пръв да забележи летящите „месери“. Но въздухът бе толкова чист и така силно наситен с аромата на буйно разцъфтялата трева, праха и миризмата на стоплената земя, така енергично свиреха в тревата щурците, така гласовито звънеше чучулигата, литнала някъде над тая тъжна, обрасла с бурен земя, че той забрави и немските самолети, и опасността и затананика с чист приятен гласец любимата през ония дни на фронта песенчица за боеца, тъгуващ в землянката си за далечната си мила.