— А „Калината“ знаеш ли? — изведнъж го прекъсна спътникът му.
Младежът кимна с глава и послушно запя старата песен. Измореното, изпрашено лице на старши лейтенанта стана тъжно.
— Не пееш, както трябва, старче. Това не ти е частушка32 това е истинска песен. Тя трябва да се пее със сърце — и той подхвана бавничко, с лек, тихичък, но верен гласец.
Автомобилът изведнъж намали ход, от кабината изскочи девойката пощальон. Тя сръчно, в движение, се хвана за задната дъска, повдигна се на ръце и се прехвърли в каросерията, където я подхванаха силни приятелски ръце.
— Ида при вас: чувам, че пеете…
Тримата запяха под тракането на камиона и усърдното цвъртене на щурците.
Младежът се отпусна. Извади от раницата си голяма устна хармоника и като ту духаше в нея, ту запяваше и ръкомахаше, поведе песента. По глухия, изоставен вече фронтови път сякаш преправен с удари от камшик сред буйните, прашни, запълнили всичко бурени, силно и тъжно звучеше песента, така стара и така нова, като тия посърнали в летния зной поля, като усърдното скърцане на щурците в топлата ароматна трева, като звъна на чучулигата в ясното небе и като самото това високо и бездънно небе.
Те така се бяха увлекли в пеенето, че едва не полетяха от връзките вестници, когато камионът забави ход. Той спря сред пътя. Наблизо, обърнат настрана в канавката и заорал с прашните си колела, се търкаляше разбит тритонен камион. Младежът побледня, а спътникът му прескочи бързо през борда и хукна към обърнатия камион. Той имаше странна, танцуваща, кривокрака походка. След минута шофьорът измъкна от смачканата кабина окървавеното тяло на един капитан от интендантската служба. Лицето му, цялото изранено и издраскано, сигурно от удар в стъклото, бе посивяло като околния прах. Старши лейтенантът повдигна клепача на затвореното му око.
— Тоя е готов — каза той, като сне фуражката си. — Има ли там друг?
— Да, водачът на колата — отговори шофьорът.
— Е, защо стоите? Помогнете! — викна старши лейтенантът на объркания, смутен момък. — Не сте ли виждали кръв? Свиквайте, ще ви се наложи да гледате… Това са ловците, тяхна работа е.
Водачът на колата се оказа жив. Той тихо пъшкаше, без да отваря очи. По него не се виждаше рана, но сигурно, когато разбитата от снаряда кола в пълен ход се бе обърнала в канавката, бе ударил гърдите си о кормилото, а парчетата от кабината го бяха притиснали до кормилото. Старши лейтенантът заповяда да го качат в камиона. Той постла под ранения новата си, още необличана контешка шинела, която носеше грижливо увита в парче платно. Седна на дъното на камиона и сложи главата на ранения върху коленете си.
— Карай с всички сили! — заповяда той на шофьора.
Като придържаше предпазливо главата на ранения, той се усмихна на нещо свое, далечно.
Свечеряваше се вече, когато камионът се втурна в улицата на малкото селце, където опитното око веднага можеше да открие командния пункт на малка авиационна част. Няколко телефонни жици се точеха по изпрашените вейки на дивите череши, по хилавите ябълки, които стърчаха в градините, обвиваха сивите чатали на кладенчевите геранила, прътите на стоборите. Край къщите, под сламените навеси, където обикновено стоят селски каруци и лежат плугове й брани, се виждаха смачкани „емки“ и „вилиси“. Ту тук, ту там зад мътните стъкла на малките прозорчета се мяркаха военни с фуражки със сини околошки, тракаха пишещи машини, а в една къщурка, където се събираше цялата паяжина на телефонните жици, се чуваше отмереното тракане на телеграфен апарат.
Това селце, което лежеше, настрана от големи и малки пътища, бе се запазило в тъжната буренясала пустиня като охранявана зона, която трябваше да показва колко хубаво и охолно се живееше по тия краища преди нахлуването на германците. Дори малкото, обрасло с пожълтяла блатна леща изкуствено езерце бе пълно с вода. То блестеше с прохладното си петно в сянката на старите плачещи върби, а двойка белоснежни и червеноклюни гъски, които си проправяха път между заплетената блатна леща, плуваха, като оправяха перата си и се обливаха с вода.