Предадоха ранения в къщата, над която се вееше знаме с червен кръст. После камионът мина през селцето и се спря пред спретнатата сграда на селското училище. Тук по изобилието на жици, които се вмъкваха в едно разбито прозорче, и по войника, застанал в сянката с автомат на гърдите, се познаваше, че е щабът.
— При командира на полка — каза старши лейтенантът на дежурния, който решаваше при отворения прозорец кръстословица в списание „Червеноармеец“.
Младежът, който го следваше, забеляза как пред входа на щаба спътникът му с механично движение обтегна на себе си рубашката, оправи я с палците си под ремъка, закопча копчетата на яката и веднага направи същото. Сега той се стараеше във всичко да прилича на своя мълчалив спътник, който много му хареса.
— Полковникът е зает — отговори дежурният.
— Доложете, че съм дошъл с бързо писмо от отдел „Кадри при щаба на ВА33“
— Почакайте: при него е на доклад екипажът на въздушното разузнаване. Помоли да не му пречим. Ето, поседнете в градинката пред къщата.
Дежурният пак потъна в кръстословицата, а пристигналите влязоха в градинката и седнаха на стара скамейка край грижливо оградена с тухли, но сега напусната и обрасла с трева леха, където преди войната в такива също тихи вечери навярно е седяла и почивала след работа старата учителка. През отворените прозорци ясно долитаха два гласа. Единият, пресипнал, възбудено докладваше:
— Ето по тоя и тоя път към Болшое Горохово и параклисчето Крестовоздвиженски има усилено движение на гъсти колони камиони и за забелязване е, че все по една посока — към фронта. Ето тук, до самия параклис, в долинката има камиони или танкове. Предполагам, че е съсредоточена голяма войскова част.
— Защо предполагаш така? — прекъсна го тенорчето.
— Има силен преграден огън. Едва се измъкнахме. Вчера тук нямаше нищо, димяха някакви кухни. Аз минах над самите покриви и стрелях по тях, за да ги сплаша. А днес — къде ще се приближиш! Такъв огън… Явно е, че се отправят към фронта.
— А в квадрат „зет“?
— Тук също има движение, но по-бавно. Ето тук, до горичката, има голяма танкова колона в движение. Стотина коли. Проточила се е с ешелоните си на около пет километра, така си върви денем, без да се замаскира. Може да е лъжливо движение… Ето тук, тук и после там засякохме артилерия, до най-предните позиции. Има и складове с гориво, замаскирани с дърва. Вчера ги нямаше. Големи складове.
— Това ли е всичко?
— Тъй вярно, другарю полковник. Ще заповядате ли да напиша донесение?
— Какво донесение! Веднага в армията. Рапорт! Знаете ли какво значи това? Ей, дежурен! „Вилиса“ ми Откарайте капитана в щаба на ВА.
Кабинетът на полковника се намираше в широка класна стая. В тая стая с гредореди имаше всичко на всичко една маса, на която стояха кожените калъфи на телефоните, голям авиационен планшет с карта и червен молив. Полковникът, дребничък, бърз, стегнат човек, се разхождаше припряно из стаята покрай стените, сложил ръце на гърба си. Зает с мислите си, той два пъти премина покрай застаналите мирно летци, после изведнъж се спря пред тях, като въпросително издигна сухото си, твърдо лице.
— Старши лейтенант Алексей Мересиев — се представи мургавият офицер, като се изпъна и тракна с токовете си. Изпратен на ваше разпореждане.
— Старши сержант Александър Петров — отрапортува младежът, като се стараеше още повече да се изпъне и още по-звучно тракна о пода с токовете на брезентовите си войнишки ботуши.
— Командир на полка полковник Иванов — избъбра домакинът. — Пакетът?
Мересиев с бърз жест измъкна от планшета пакет и го подаде на полковника. Той прегледа съпроводителните книжа и бързо огледа пристигналите.
— Добре, навреме. Само че защо малко са изпратили?
После изведнъж си спомни нещо, на лицето му се мярна учудване.
— Позволете, вие сте Мересиев, нали? За вас ми се обади началникщабът на ВА. Той ме предупреди, че вие…
— Това няма значение, другарю полковник — не твърде учтиво го пресече Алексей. — Разрешавате ли да поема службата?
Полковникът с любопитство погледна старши лейтенанта и с одобрителна усмивка кимна с глава.
— Правилно. Дежурен, отведете ги при началник щаба, разпоредете се от мое име да ги нахранят и да им намерят легла. Кажете да оформят заповедта им за ескадрилата на гвардейския капитан Чеслов. Изпълнявайте.
Командирът се видя на Петров твърде суетлив. На Мересиев той се хареса. Алексей обичаше тъкмо такива бързи хора, схватливи, бързо да мислят и твърдо да решават, докладът на въздушния разузнавач, който те случайно чуха, като чакаха в градината, не излизаше от ума му. По много признаци, разбираеми за военния човек: по това, как бяха задръстени пътищата, по които пътуваха от армията, прехвърляйки се от една случайна кола на друга, като ги спираха с ръка; по това, как нощем часовите по пътищата строго изискваха да се спазва маскировката, заплашвайки да стрелят в гумите на нарушителите; по това, че в брезовите гъсталаци край фронтовите пътища бе така шумно и тясно от наблъсканите там танкове, камиони и артилерия; по това дори, че над пустия полски път днес ги бяха атакували германски „ловци“, Мересиев разбираше, че затишието на фронта бе свършило, че някъде — именно в тия краища — немците са замислили новия си удар, че тоя удар ще дойде скоро и че командуването на Червената армия знае за него и е подготвило вече достоен отговор.