Неспокойният старши лейтенант не даде на Петров да дочака в столовата третата порция. Те скочиха на минаващата цистерна и заминаха за летището, разположено на полянката зад селото. Новопристигналите се запознаха тук с командира на ескадрилата гвардейския капитан Чеслов, намръщен, мълчалив, но сигурно извънредно добродушен човек. Той ги поведе без дълги разговори към тревясалите подкови на землените закрития, където стояха новички, блестящо лакирани небесни „Ла-5“ с номера 11 и 12 на вертикалните кормила. На тях именно щяха да летят новопристигналите. В ароматната брезова горичка, където дори ревът на моторите не можеше да заглуши пронизителните птичи хорове, току-що пристигналите прекараха до вечерта покрай апаратите си, като бъбреха с новите си механици и влизаха в живота на полка.
Те толкова се увлякоха, че пристигнаха с последния камион в селцето вече на мръкване и пропуснаха вечерята. Това много не ги огорчи. Във вещевите торби имаше остатъци от сухата храна, дадена им за път. По-сложно се оказа нощуването. Мъничкият оазис сред мъртвата буренясала пустиня беше гъсто пренаселен от екипажите на щабмия персонал на двата авиационни полка, които се намираха тук, след дълго скитане из препълнените къщи, след сърдити препирни с обитателите, които не искаха да пуснат нови квартиранти, след философските разсъждения на коменданта — жалко било, че жилищата не са гумени и не могат да се разтягат — той ги бутна накрая в първата попаднала му „къща“.
— Спете тук, а утре ще видим.
В мъничката къщурка вече живееха девет души. Летците лягаха да спят рано. Газеничето, направено от сплесната снарядна гилза, което в първите години на войната се наричаше „катюша“, а след боевете при Сталинград бе прекръстено „сталинградка“, мътно осветяваше неясните силуети на спящите. Те бяха заели леглата, пейките, лежаха, един до друг на пода върху купчини сено, покрито с платнища. Освен деветте квартиранти в къщурката живееха и хазаите — бабичка с дъщеря си, вече мома, които поради „стесняването“ спяха върху грамадната руска печка.
За миг новодошлите се спряха на прага, без да знаят как да преминат през всичките тия спящи тела. От печката им подвикваше сърдит старчески глас:
— Няма къде, няма къде! Гледай, препълни се. На тавана ли?
Петров неловко се спря на прага, готов да се върне обратно на улицата, но Мересиев вече предпазливо крачеше през стаята към масата, като се пазеше да не настъпи някого от спящите.
— Ние искаме само някъде да хапнем, майко, цял ден не сме яли. Ще може ли една чинийка и две чашки? А за нощуване ще излезем вън, няма да ви притесняваме. Сега е лято.
Но на печката, иззад гърба на сърдитата баба, вече се мяркаха нечии мънички боси крака. Тъничка, лека фигура мълчаливо се спусна от печката, прескочи ловко спящите, скри се в пруста и скоро се върна, като носеше чинийки и разноцветни чашки, захлупени върху тънките й пръстчета. Отначало на Петров му се стори, че това е момиченце. Когато обаче тя се приближи до масата и жълтата мъждива светлина на лампата отдели от дрезгавата мъгла лицето й, той видя, че е девойка, и то хубавичка девойка, в разцвета на възрастта си. Само че много я бе загрозила кафявата й блуза, полата от груб плат и изпокъсания шал, който обвиваше на кръст гърдите й и бе завързан по старешки на гърба.
— Марина, Марина, ела тук, мръснице! — засъска бабичката върху печката.
Но девойката дори не погледна нататък. Тя сръчно постла върху масата чист вестник, нареди върху него съдовете, постави вилиците, като хвърляше коси потледи към Петров. — Яжте, наздраве. Искате ли още нещо да ви нарежа или да ви стопля? Аз ей сегичка. Само че комендантът не позволява да се пали огън на двора.
— Маринка, ела тук! — викаше бабичката.
— Не й обръщайте внимание: тя си е такава, малко не е на себе си. Немците я наплашиха. Щом види нощем военни, все гледа да ме скрие. Не й се сърдете: тя само нощем е такава, а денем е добра.