В торбата на Мересиев се намериха колбаси, консерви, дори две сухи херинги с избила по хлътналите им страни сол и корав като камък войнишки хляб. Петров се оказа по-малко пестелив: той имаше месо и сухари. Мъничките ръчички на Маринка нарязаха сръчно всичко това и го наредиха апетитно върху чинийките. Все по-често и по-често се плъзгаше скритият под дългите ресници поглед на бързите й очи по лицето на Петров, а и Петров също тайничко почна да поглежда към нея. А когато погледите им се срещаха, и двамата се изчервяваха, мръщеха се, отвръщаха се един от друг, и двамата водеха разговор само чрез Мересиев, без да се обръщат един към друг. На Алексей му беше смешно да ги гледа, смешно и мъничко тъжно: двамата бяха толкова млади — като се сравняваше с тях, той се смяташе за стар, изморен, много преживял.
— Виж какво, Маринушка, а краставички случайно нямате ли? — попита той.
— Случайно има — леко усмихната, отговори девойката.
— А едно-две варени картофчета няма ли да се намерят?
— Поискайте — ще се намерят.
Тя пак излезе от стаята, като ловко прескачаше спящите, безшумна, лека като пеперудка.
— Другарю старши лейтенант, как можете да се отнасяте с нея така? Непозната девойка, а вие се обръщате към нея на „ти“, краставички искате и…
Мересиев се разсмя високо.
— Ти къде се намираш, старче? Това фронт ли е, или какво?… Бабичко, стига си се карала, слизай, ще ядем, хайде!
Бабичката запъшка и като все още сърдито мърмореше нещо под носа си, слезе от печката и веднага се настани до колбасите, които, както тя обясни, много обичала преди войната.
Четиримата седнаха около масата и под разногласното хъркане и сънното бълнуване на останалите квартиранти се навечеряха с апетит. Алексей бъбреше, без да млъква, шегуваше се с бабичката, разсмиваше Маринка. Попаднал най-сетне в родната атмосфера на бивачния живот, той му се наслаждаваше изцяло, чувствувайки се като завърнал се в родния дом след дълго скитане по чужди краища.
Към края на вечерята приятелите узнаха, че селцето се е запазило, защото тук се намирал някога германски щаб. Когато Червената армия започнала да настъпва, той офейкал толкова бързо, че не успял да унищожи селцето. Бабата се побъркала, след като германците изнасилили пред очите й голямата й дъщеря, която после се удавила в езерото. Самата Маринка, докато германците били по тези краища, прекарала осем месеца, без да вижда слънце, в задния двор, в празната плевня, чийто вход бил затрупан със слама и вехтории. Нощем майка й носела храна и вода и й ги подавала през мъничкото прозорче. Колкото повече Алексей разговаряше с девойката, толкова по-често тя поглеждаше към Петров и в закачливите й и плахи погледи имаше мъчно скривано възхищение.
Вечерята беше изядена незабелязано. Маринка грижливо събра остатъците, загъна ги и ги мушна в торбата на Мересиев: на войника значи все ще му потрябват. После тя си пошепна нещо с бабичката и решително каза:
— Вижте какво: щом комендантът ви е настанил тук, тук и ще живеете. Качете се на печката, а ние с мама ще преспим в килерчето. Починете си от пътя. А утре ще ви намерим местенце.
Пак така, стъпвайки леко с боси крака през спящите, тя донесе от двора наръч прясна житена слама, нахвърли я щедро върху широката печка, подложи някакви дрешки вместо възглавница — и всичко това правеше бързо, сръчно, безшумно, с котешка грациозност.
— Хубава е, старче, девойката! — забеляза Мересиев, като с удоволствие се протегна върху сламата и се опъна така, че ставите му изпукаха.
— Струва ми се, не е нещо особено — с престорено равнодушен тон отвърна Петров.
— И как те гледаше!…
— Ех, че го казахте, гледала. Тя все с вас разговаряше.
След минута вече се чуваше спокойното му, сънно дишане. Мересиев не спеше. Лежеше изтегнат върху прохладната, сладко миришеща слама. Той видя как от пруста влезе Маринка, премина през стаята, като търсеше нещо. От време на време тя крадешком поглеждаше към печката. Поправи лампата на масата, пак погледна към печката и тихичко тръгна през спящите към вратата. Видът на тая тъничка, красива девойка, облечена в дрипи, кой знае защо, изпълни душата на Алексей с тъжен покой. Ето че си намериха и квартира. Първият им боен полет заедно с Петров бе определен за сутринта. Мересиев — водач, Петров — воден. Ще излезе ли нещо? Изглежда чудесен момък! Ето че и Маринка от пръв поглед се влюби в него. Но трябва да се спи, да се спи.
Мересиев се обърна настрана, повърти се в сламата, затвори очи и веднага потъна в дълбок сън.