Събуди се от усещането на нещо страшно. Не можа изведнъж да разбере какво се бе случило, но военната привичка го накара да скочи веднага и да грабне пистолета. Не помнеше нито къде е, нито с кого е. Задушлив, вонящ на чесън дим обвиваше всичко, а когато подухва нето на вятъра прогони димния облак, Алексей видя над главата си странни, яркосветещи огромни звезди. Бе светло като ден и се виждаха разхвърляните като кибритени клечки греди на къщата, отметнатият настрана покрив, озъбил се с гредите си, и нещо безформено, което се бе запалило наблизо. Той чу пъшкане, бучащия на вълни рев на мотори над главата си и познатото, отвратително, проникващо до самите кости свирене на падащи бомби.
— Лягай! — извика той на Петров, който се оглеждаше изумено и стоеше на колене върху печката, щръкнала сред развалините.
Те легнаха върху тухлите, притиснаха се към тях и в същото време голямо парче бомба удари комина на печката, като ги засипа с червен прах и мирис на суха глина.
— Не мърдай от мястото си, лежи! — командуваше Мересиев, като потискаше в себе си неудържимия стремеж да скочи и да бяга, да бяга нанякъде, само да се движи — стремеж, който човек винаги изпитва при нощните бомбардировки.
Бомбардировачите не се виждаха. Те се въртяха в тъмнината високо над спуснатите от тях осветителни ракети. Затова пък на белезникавата трептяща светлина се виждаше отлично как се вмъкваха в осветеното място, летяха надолу и нарастваха стремително пред очите като черни капки бомбите и как после червени вихрушки пламтяха в мрака на лятната нощ. Сякаш земята се разпадаше на части и протяжно гърмеше: „Р-р-р-риих! Р-р-р-р-риих!“
Летците се бяха проснали върху печката, която се люлееше и подскачаше при всеки взрив. Те притискаха към нея цялото си тяло, бузите си, краката си, като инстинктивно се стремяха да се вмъкнат, да се сраснат с тухлите. После бученето на моторите се отдалечи и изведнъж почна да се чува как със съскане догарят падналите долу с парашутчетата си осветителни ракети и как бучи пламъкът на пожара, който се разгаряше върху развалините на отвъдната страна на улицата.
— Ех, ето че ни разхладиха — рече Мересиев с видимо спокойствие, като отърсваше от рубашката и панталоните си сламата й праха от мазилката.
— А ония, които спяха там? — с ужас извика Петров, като се стараеше да успокои нервно треперещата си челюст и да сподави отегчителното хълцаме. — А Маринка?
Те слязоха от печката. Мересиев имаше фенерче. Осветиха затрупания с дъски и греди под на съборената къща. Върху него нямаше никой. Както после се разбра, летците бяха чули звуците на тревогата, бяха успели да избягат на двора и да се скрият в изкопите. Петров и Мересиев обходиха цялата развалина. Маринка и бабата никъде не се виждаха. На виковете им никой не се обади. Къде се бяха дянали? Бяха ли избягали, бяха ли успели да се спасят?
По улиците вече ходеха комендантски патрули и възстановяваха реда. Сапьори гасяха пожарите, разчистваха развалините, изнасяха трупове и изравяха ранени. В тъмнината сновяха дежурни, които извикваха имената на летците. Полкът бързо се преустройваше в новото положение. Летателният състав се събираше на летището, за да може с разсъмването да се намери на самолетите си. Според предварителните сведения загубите в личния състав изобщо не бяха големи. Бе ранен един летец, убити бяха двама техници и няколко часови, които бяха останали на поста си през време на нападението. Предполагаше се, че са загинали много местни жители, но колко, поради тъмнината и суматохата, бе мъчно да се установи.
На разсъмване, като отиваха на летището, Мересиев и Петров неволно се спряха край развалините на къщичката, където бяха нощували. Из хаоса от греди и дъски пионерите изнасяха носилка, на която лежеше нещо, покрито с окървавен чаршаф.
— Кого носите? — попита Петров, цял побледнял от тежко предчувствие.
Мустакатият солиден сапьор, който напомни на Мересиев за Степан Иванович и който носеше предните дръжки на носилката, обясни подробно.
— Някаква бабичка и девойче откопахме от зимника. Камъните ги затрупали. На място. Момиченце ли е, или девойка, не можеш да разбереш: мъничка такава — вижда се, била е хубавичка. Камъкът я ударил в гърдите. Много е хубава, сякаш е малко дете… Тази нощ германската армия премина в последното си голямо настъпление и като атакува укрепленията на съветските войски, започна съдбоносното за нея сражение при Курската дъга.
Слънцето още не бе изгряло, беше най-тъмният час на късата лятна нощ, а на военното летище вече ревяха запалените мотори. Капитан Чеслов бе разтворил картата върху росната трева и показваше на Летците от ескадрилата маршрута и новото местоположение.