Жалките остатъци от консервата — няколкото влакънца месо, покрито с ароматна лой — Алексей реши да изяде сутринта, тъй като почувствува, че иначе не би могъл да стане. Той грижливо изстърга С пръст кутията, като поряза на няколко места ръката си о нейните остри ръбове, но му се струваше, че е останало още. Напълни кутията със сняг, разрови сивата пепел на загасналия огън, сложи кутията върху тлеещите въглени, а после с наслаждение, на малки глътки, изпи горещата вода, която едва намирисваше на месо. Кутията мушна в джоба си, като реши в нея да си вари чай. Да пие горещ чай! Това бе приятно откритие и малко поободри Алексей, когато отново потегли на път.
Но сега го очакваше голямо разочарование. Нощната виелица бе напълно засипала пътя. Преградила го бе с полегати островърхи преспи. Едноцветната блестяща синевина режеше очите. Краката затъваха в пухкавия, още неслегнат сняг. Трябваше да ги измъква с труд. Дори и пръчките му, които сами потъваха, слабо му помагаха.
Към пладне, когато сенките под дърветата станаха черни, а слънцето надникна през върховете към просеката, Алексей бе успял да направи всичко хиляда и петстотин крачки и се измори толкова, че всяко ново движение изискваше напрежение на волята му. Той се клатушкаше. Земята се изплъзваше под краката му. Падаше непрекъснато, оставаше за миг неподвижен на върха на пряспата, като притискаше чело до скриптящия сняг, после ставаше и правеше още няколко крачки. Оборваше го неудържимо сън. Искаше му се да легне, да се забрави, да не движи никакъв мускул. Да става, каквото ще! Той се спираше, вцепеняваше се и залиташе насам-натам, след това, захапал до болка устни, идваше в съзнание и отново правеше няколко крачки, като едва измъкваше краката си.
Накрая почувствува, че повече не може, че никаква сила няма да го мръдне от мястото му и че ако сега седне, вече няма да стане. Огледа се наоколо с тъга. Наблизо, встрани от пътя, се издигаше къдраво младо борче. С последни усилия прекрачи към него и се повали отгоре му, като брадичката му попадна в междината на раздвоения му връх. Тежестта, която падаше върху разбитите му крака, малко се намали, стана му по-леко. Той лежеше върху пружиниращите клони и се наслаждаваше на покоя. За да се облегне по-удобно, той се подпря с брадата си върху чаталчето на борчето и примъкна краката си — единия, после другия, а те, като не носеха тежестта на тялото, лесно се освободиха от пряспата. И сега на Алексей му хрумна нова мисъл.
Е, да, е, да! Нали може да отреже ей това мъничко дръвче, да направи от него дълга тояга с чаталче отгоре, да подхвърля тоягата напред, като се подпира на чаталчето с брадата си, да пренася върху нея тежестта на тялото си, а после, както сега при борчето, да премества краката си напред. Бавно ли? Е, да, разбира се, но затова пък няма така да се изморява и може да продължава пътя, без да чака да се слегнат и степат преспите.
Той веднага коленичи, отряза с камата дръвчето, окастри клончетата, намота чаталчето с носната си кърпа и бинтовете и още веднага опита да се придвижи по пътя. Премести тоягата напред, опря се на нея с брадата и ръцете, направи крачка, две, отново премести тоягата, отново се опря, отново крачка, две. И тръгна, като броеше крачките и като си определяше нови норми за придвижване.
Вероятно отстрани би било странно да се види човек да броди по тоя непонятен начин из глухата гора, да се движи из дълбоките преспи със скоростта на гъсеница, да върви от изгрев до залез слънце и да изминава за това време не повече от пет километра. Но гората беше пуста. Никой освен свраките не го гледаше. А свраките през тия дни, като се убедиха в безопасността на това странно, трикрако, тромаво същество, не отлитаха при неговото приближаване, а само неохотно отскачаха от пътя и като обръщаха настрана глава, гледаха го насмешливо с любопитните си, черни като мъниста очи.
8
Тъй броди той още два дена по снежния път, като отместваше напред тоягата, лягаше върху нея и преместваше краката си. Стъпалата му вече се вдървиха и нищо не усещаха, но при всяка крачка болка пронизваше тялото му. Гладът престана да го мъчи. Свиването и острата болка в стомаха му спряха и се превърнаха в постоянна тъпа болка, сякаш празният стомах бе затвърдял и като се бе преобърнал неудобно, бе притиснал всичките му вътрешности.
Алексей се хранеше с млада борова кора, която обелваше през почивките с камата, с пъпките на брезите и липите и със зелен мек мъх. Той го изкопаваше изпод снега и при нощуването го вареше с вода. „Чаят“ от събраните по разтопените места лакирани листчета на боровинки беше неговото лакомство. Горещата вода, която изпълваше с топлина тялото, създаваше дори илюзия на ситост. Алексей сърбаше горещата отвара, която миришеше на дим и зеленина, целият се успокояваше и не така безкраен и страшен му се струваше пътят.