Полкът стоя до вечерта в готовност 2. Кой знае защо, държаха го в резерва. Сигурно не искаха предварително да разкриват разположението му.
Пренощуваха в мънички землянки, построени още от немците, които бяха стояли тук някога, и обзаведени от тях: дъските бяха облепени с картон и жълта амбалажна хартия. По стените бяха се запазили дори пощенски картички с някакви филмови красавици с големи алчни уста и своеобразни пейзажи на немски градове.
Артилерийският бой продължаваше. Земята трепереше. Сухият пясък се сипеше по хартията и цялата землянка отвратително шушнеше, сякаш гъмжеше от насекоми.
Мересиев и Петров решиха да легнат навън, върху постланите си платнища. Заповядано бе да спят, без да се събличат. Мересиев само отслаби ремъците на протезите си и легнал по гръб, гледаше небето, което сякаш трепереше в червеникавата заря на взривовете. Петров веднага заспа. В съня си той хъркаше, бъбреше нещо, дъвчеше и мляскаше с устни и цял се бе свил на кълбо като дете. Мересиев хвърли отгоре му шинела си. Като чувствуваше, че няма да заспи, той стана, настръхнал от влагата, направи няколко бързи гимнастически упражнения, да се стопли, и седна върху един пън.
Артилерийският ураган вече затихна. Само нарядко ту тук, ту там батареи като скоропоговорка възобновяваха безредната стрелба. Няколко заблудени снаряда свирнаха над главите им и се пръснаха някъде в района на летището. Тоя така наречен обезпокояващ огън през време на войната обикновено никого не безпокоеше. Алексей дори не погледна към взривовете. Той гледаше към линията на фронта. Тя се виждаше ясно в тъмнината. Дори сега, в глухите нощни часове, тя живееше в напрегната, незатихваща тежка борба, отбелязана върху спящата земя с червените отблясъци на огромните пожари, пламнали по целия хоризонт. Над нея се люлееха трептящите светлини на ракетите: синкаво-фосфорни — немските, и жълтеникави — нашите. Ту тук, ту там подскачаше бързо пламъче, повдигаше за миг над земята покривалото на тъмнината и след това до слуха долиташе тежката въздишка на взрива.
Ето че се чу бръмченето на нощните бомбардировачи. Цялата линия на фронта изведнъж се покри с разноцветните бисери на трасиращите куршуми. Като капки кръв излетяха нагоре изстрелите на скорострелните противовъздушни оръдия. Земята пак затрепера, забуча, застена. Но това не смути бръмбарите, които бръмчаха в короните на брезите; навътре в гората, предвещавайки нещастие, бухаше с човешки глас бухал; долу в падинката сред храстите, оправил се от дневната уплаха, отначало нерешително, сякаш настройваше инструмента си, а после с пълна сила засвири, зачурулика, запя славей, захласна се в звуците на песента си. Отговориха му други и скоро цялата тая гора близо до фронта звънеше и пееше, изпълнена с разнасящи се от всички страни мелодични трели. Не напразно се славеха по цял свят прочутите курски славеи!
И ето сега те буйствуваха в гората. Алексей, комуто утре в боя предстоеше да държи изпит не пред комисия, а пред лицето на самата смърт, не можеше да заспи, слушайки надпяването на славеите. И той мислеше не за утрешния ден, не за предстоящия бой, не за възможната смърт, а за далечния славеи, който пееше някога за тях в камишинските покрайнини, за „техния“ славей, за Оля, за родното градче.
Небето на изток вече бледнееше. Постепенно славеевите песни отново бяха заглушени от канонадата. Слънцето бавно изгряваше над бойното поле, голямо, кървавочервено, едва пробивайки гъстия дим от изстрелите и взривовете.
Битката на Курската дъга се разгаряше. Първоначалните планове на немците — с кратки удари на мощни танкови сили да разбият нашите укрепления южно и северно от Курск, да ни стиснат в клещи и като обкръжат цялата курска групировка на Червената армия, да устроят на това място „германски Сталинград“ — бяха веднага объркани от твърдостта на отбраната. Още в първите дни немското командуване разбра, че няма да пробие отбраната и че дори да успее, загубите щяха да бъдат толкова големи, че нямаше да му стигнат сили да затвори клещите. Но бе късно да се спрат. Твърде много стратегически, тактически, политически надежди на Хитлер бяха свързани с тая операция. Лавината се бе откъснала от мястото си. Тя летеше сега надолу, увеличавайки все повече обема си, прибирайки и увличайки със себе си всичко, което паднеше по пътя й и ония, които бяха я раздвижили, нямаха сили да я спрат. Придвижването на немците се измерваше в километри, загубите — в дивизии и корпуси, в стотици танкове и оръдия, в хиляди коли. Настъпващите армии слабееха, губеха сили. Немският щаб си даваше сметка за това, но нямаше вече възможност да задържа събитията и бе принуден да хвърля все нови и нови резерви в пъкъла на разгарящата се битка.