Съветското командуване отблъскваше германските, удари със силата на предните си части, които държаха отбраната тук. Като наблюдаваше нарастването на немската ярост, то държеше резервите си навътре, като чакаше да спре инерцията на вражеския удар. Както Мересиев узна по-късно, техният полк бе предназначен да прикрива армията, съсредоточена не за отбрана, а именно за контраудара. Затова и в първия етап на битката и танкистите, и свързаните с тях летци изтребители бяха само наблюдатели на огромната битка. Когато врагът се втурна в сражението с всичките си сили, готовността 2 на летището бе отменена. На екипажите бе разрешено да спят в землянките и дори да се съблекат през нощта. Мересиев и Петров преустроиха жилището си. Те изхвърлиха картичките с кинозвездите и чуждите пейзажи, свалиха немския картон и хартия, украсиха стените с борови клонки и прясна бреза и подземната им дупка вече не шушнеше от падащия пясък.
Една сутрин, когато ярките слънчеви лъчи вече падаха пред неспуснатата завеса на землянката върху постланият С борови клончета под, а двамата приятели още се изтягаха на направените от тях в стените ниши нарове, отгоре по пътечката изтрополяха чевръсто нечии крака и се чу магическата на фронта дума „поща!“.
Двамата изведнъж отметнаха одеялата си, но докато Мересиев пристягаше протезите си. Петров успя да застигне пощальона и се върна, като носеше тържествено две писма за Алексей. Бяха писма от майка му и от Оля. Алексей измъкна писмата от ръцете на приятеля си, но в това време на летището бързо заудряха по релсата. Извикваха екипажа на самолетите.
Мересиев пъхна писмата в пазвата си, забравил веднага за тях, изтича след Петров по утъпканата в гората пътечка, която водеше към закритието на самолетите. Той тичаше доста бързо, като се подпираше на бастуна и само леко накуцваше. Когато дотича до самолета, моторът вече бе открит, механикът, сипаничав и засмян момък, се въртеше нетърпеливо около апарата.
Моторът зарева. Мересиев погледна към „шесторката“, на която летеше командирът на ятото. Капитан Чеслов извеждаше самолета си на поляната. Ето той повдигна ръка в кабината. Това означаваше: „Внимание!“ Моторите ревяха. От въздушното течение смачканата трева побеляваше, зелените вейки на плачещите брези се развяваха във въздушния вихър и трептяха, готови да се откъснат от дърветата заедно с клоните.
Още по пътя някой от застигналите Алексей летци беше успял да му извика, че танкистите преминават в настъпление. Значи на летците сега предстоеше да прикриват преминаването на танкистите през разбитите и разорани от артилерията неприятелски укрепления, да разчистват и бранят въздуха над настъпващите танкисти. Да наблюдават въздуха? Все едно. В такова напрегнато сражение и това не можеше да бъде празно излитане. Някъде там, в небето, рано иди късно ще се срещне врагът. Ето къде ще изпробва силите си, ето къде Мересиев ще докаже, че не е по-лош от всеки друг летец и че бе постигнал своето.
Алексей се вълнуваше. Но това не бе страх от смъртта. Това не бе дори усещане на опасност, свойствено и за най-смелите, хладнокръвни хора. Тревожеше го друго: проверили ли бяха оръжейниците, картечниците и оръдието; няма ли да се повреди мегафонът в новия неизпробван в боя шлем; няма ли да изостане Петров, няма ли да се увлече, ако се наложи да влязат в схватка; къде е бастунът, не се ли е загубил подаръкът на Василий Василиевич; и дори — дали някой няма да задигне от землянката романа, прочетен вчера до най-интересното място и в бързината забравен на масата. Той си спомни, че не се бе сбогувал с Петров, и вече от кабината му помаха с ръка. Той не го видя. Лицето на младежа пламтеше с червени петна в кожената рамка на шлема. Той нетърпеливо следеше повдигнатата ръка на командира. Ето ръката се спусна. Кабините се затвориха.