— Жив ли си? — попита той, поглеждайки към придружаващия го, който „бе изплувал“ вдясно и летеше до него.
Сред бъркотията от звуци той чу далечен възторжен глас:
— Жив съм … Земята … На земята!
Долу, върху разровената, изранена хълмиста долина на няколко места горяха бензинови клади. Тежкият им дим се издигаше като стълбове в неподвижния въздух. Но Алексей не гледаше тия догарящи трупове на неприятелските самолети. Той гледаше сивозелените бръмбарчета, които бяха плъзнали вече нашироко по цялото поле. По двете долинки те вече пропълзяваха към неприятелските позиции, предните бяха преминали през окопите. Като изхвърляха от дулата си червени светлинки вече зад линията на немските укрепления, те пълзяха все по-далече и по-далече, макар че зад гърба им още припламваха изстрели и се разливаше димът от немската артилерия.
Мересиев разбра какво значат тия стотици бръмбари в дълбочината на разбитите неприятелски позиции.
Случило се бе онова, за което на другия ден съветският народ и целият свободолюбив свят, радвайки се, четеше във всички вестници. На един от участъците на Курската дъга след двучасова мощна артилерийска подготовка армията бе пробила немската отбрана и с всички сили бе навлязла в пробива, като разчистваше пътя на съветските войски, минали в настъпление.
От деветте самолета от ескадрилата на капитан Чеслов през тоя ден два не се върнаха на летището. В боя бяха свалени девет „цървулана“. Девет, на два беше безусловно добра сметка, когато става дума за самолети. Но загубата на двама другари помрачи радостта от победата. Като изскачаха от самолетите, летците не шумяха, не викаха, не жестикулираха, обсъждайки с жар перипетите на боя и преживявайки отново отминалите опасности; както биваше винаги след успешен бой. Намръщени приближаваха до началник, щаба, кратко и ясно докладваха за резултатите и се пръскаха, без да се погледнат.
Алексей бе нов човек в полка. Той не познаваше лично загиналите. Но също се повлия от общото настроение. В живота му се бе случило най-важното и голямо събитие, към което се стремеше с цялата си воля, с всички сили на душата си — събитие, което реши целият му по-нататъшен живот, което го бе върнало отново в редовете на здравите, пълноценни хора. Колко пъти върху болничното легло и после, когато се учеше да ходи, да танцува, като възстановяваше с упорити тренировки загубения навик да пилотира, той бе мечтал за тоя ден. И ето сега, когато тоя ден настъпи, когато бе свалил двама немци и отново бе равноправен член на семейството на изтребителите, той също така, както всички, приближи до началникщаба, съобщи числото на жертвите си, уточни обстоятелствата и като похвали спътника си, отиде встрани под сянката на брезите, мислейки за тия, които днес не бяха се върнали.
Само Петров тичаше из летището без шлем, с развяващи се руси коси и като ловеше за ръката всички, които му попаднеха насреща, започваше да разказва.
— … и ето виждам: те са наблизо, с ръка да ги стигнеш. Ти само чуй… гледам; старши лейтенантът се цели в предния. А аз се прицелвам в съседния. Раз!
Той дотича до Мересиев, хвърли се в краката му върху мекия тревист мъх, простря се, но не се стърпя в тая спокойна поза и веднага скочи:
— А какви завои правехте днес! Разкош! Дори ми притъмняваше пред очите… Вие знаете ли как днес го цапнах? Само послушайте… Вървя след вас и гледам: той е близо, с ръка да го стигнеш, така, както вие сега стоите…
— Чакай, старче — прекъсна го Алексей и се затупа по джобовете. — Писмата, писмата, къде ли съм ги дянал?
Той си спомни за писмата, които бе получил днес и не бе успял да прочете. Като не ги намери в джобовете, заля го студена пот. После напипа под рубашката на гърдите си шумящите пликове и облекчено въздъхна. Измъкна писмото на Оля, седна под брезата, без да слуша възторжения си приятел и почна предпазливо да откъсва от плика тясна ивичка.
В това време силно тресна ракета. Червената искряща змия пресече небето над летището и угасна, като остави след себе си сива, бавно разтапяща се следа. Летците скочиха. По пътя Алексей мушна плика в пазвата си. Не беше успял да прочете нито редче. Когато разпечатваше плика, само напипа в него освен писмото нещо твърдо. Когато летеше начело на звеното си по вече познатия път, той попипваше сегиз-тогиз плика. Какво ли имаше в него?