За гвардейския изтребителен въздушен полк, в който служеше сега Алексей, денят на пробива на танковата армия бе начало на усилена бойна дейност. Ескадрилите се сменяха една след друга над мястото на пробива. Едва успяваше да излезе от боя и да кацне едната и на нейно място се издигаше друга, а към кацналата вече летяха бензиновите цистерни. Бензинът се лееше на широка струя в празния резервоар. Над затоплените мотори, като на полето след топъл летен ден, трептеше гъста мараня. Летците не излизаха от кабините си. Дори обед им донесоха тук в алуминиеви канчета. Но никой не посегна да яде. С друго бе заета главата този ден. Залъкът засядаше на гърлото.
Когато ескадрилата на капитан Чеслов отново кацна и самолетите бяха откарани в горичката, за да бъдат заредени, Мересиев седеше в кабината и се усмихваше, като чувствуваше болката на приятната умора, нетърпеливо поглеждаше към небето и подвикваше на прислугата. Влечеше го отново и отново в боя, за да изпита силите си. Той често напипваше в пазвата си шумолящите пликове, но в такава обстановка не му се искаше да чете писма.
Едва вечерта, когато здрач плътно прикри района на настъплението на армията, екипажите бяха пуснати по домовете им. Мересиев тръгна не по късата горска пътека, по-която минаваше обикновено, а по заобиколния път, през обраслото в бурени поле. Искаше му се да се съсредоточи, да си почине от шума и от трясъка, от всичките пъстри впечатления на тоя безкраен ден.
Вечерта бе ясна, благоуханна и толкова тиха, че бученето на далечната сега вече канонада изглеждаше не като шум от бой, а като гръм от преминаваща някъде буря. Пътят минаваше през предишна ръжена нива. Все същият повехнал червеникав бурен, който в обикновения човешки свят плахо показва тъпичките си стъбла някъде по глухите ъгли на дворищата и край каменните купчини, събрани по краищата на нивите, там, където рядко поглежда стопанското око на човека, стоеше като плътна стена едър, нахален и силен, погребал земята, оплодотворена от потта на много поколения труженици. И само тук-таме като тънички тревички, съвсем заглушени от него, се издигаха редки, хилави класчета саморасла ръж. Избуялият бурен изсмукваше всички сокове на земята и поглъщаше всичките слънчеви лъчи, той бе лишил ръжта от храна, от светлина и класчетата бяха изсъхнали още преди да цъфнат и без да се налеят със зърно.
И Мересиев помисли: ето и фашистите искаха така да пуснат корени в нашата нива, да се налеят с нашите сокове, безочливо и страшно да се издигнат над нашите богатства, да заслонят слънцето, а великия, трудолюбив могъщ народ да изгонят от нивите му, от градовете му, да го лишат от всичко, да го изсмучат, да го заглушат, както буренът беше заглушил тези хилави класчета, изгубили вече и външния вид на силния и красив злак. Почувствувал прилив на момчешка буйност, Алексей за шиба с бастуна си червените пухкави тежки глави на плевелите, като се радваше, че на цели купчини лягат изпочупените ненаситни стъбла. Пот течеше от лицето му, а той все удряше и удряше бурена, заглушил ръжта, и чувствуваше с радост усещането на борбата и движението в измореното си тяло.
Съвсем неочаквано забуча зад гърба му „вилис“ и като изскърца с колелата си, се спря на пътя. Без да се Обръща, Мересиев се сети, че командирът на полка го бе застигнал и заварил в такова детско занимание. Алексей се изчерви така, че дори ушите му пламнаха, и като се направи, че не е забелязал колата, почна да чопли земята с бастуна си.
— Сечем ли? Хубаво занимание. Обходих цялото летище: къде е нашият герой, къде се е дянал героят? А, ето го, моля ви се, воюва с бурените.
Полковникът скочи от „вилиса“. Той сам караше чудесно кола и обичаше в свободните си минути да се занимава с нея така, както обичаше сам да води своя полк в трудни задачи, а вечер заедно с техниците да се пъха в омазнените мотори. Ходеше обикновено със син комбинезон и само по властните гънки на слабото му лице и по новата му кокетна авиаторска фуражка можеше да се различи от чорлавото племе на механиците.
Той хвана за рамото Мересиев, който все още смутено чоплеше земята с бастуна си.
— Но дайте да ви погледна. Дявол ви знае: нищо особено. Сега мога да си призная: когато ви изпратиха, не вярвах въпреки всичко, което се говореше за вас в армията, не вярвах, че ще издържите в боя, и още как… Ето каква е майчица Русия! Поздравявам ви. Поздравявам ви и се прекланям … Към къртичното градче ли? Качете се, ще ви откарам.
„Вилисът“ потегли отведнъж и препусна по полския път с пълна скорост, като правеше на завоите луди обръщания.