— Е, а може би на вас нещо ви е нужно? Изпитвате ли някаква трудност? Искайте, не се стеснявайте, вие имате право — питаше командирът, като караше колата направо през горичката, без път, между могилките на землянките на „къртичника“, както летците наричаха своя подземен град.
— Нищо не ми трябва, другарю полковник. Такъв съм, каквито са всички. По-добре ще бъде да забравите, че нямам крака.
— Е да, правилно. Коя е вашата? Тая ли?
Полковникът рязко спря до самия вход на землянката. Мересиев едва успя да слезе, когато „вилисът“, като бръмчеше и чупеше клончетата, изчезна вече в гората, завивайки между брезите и младите дъбове.
Алексей не влезе в землянката. Той легна под брезата върху влажния, пухкав, миришещ на гъби мъх и предпазливо измъкна от плика листчето на Олиното писмо. Някаква снимка се плъзна из ръцете му и падна на тревата. Алексей я взе. Сърцето му заби буйно и често.
От снимката го гледаше познатото и все пак до неузнаваемост ново лице. Оля се беше фотографирала във военна униформа. Рубашката, коланът, орденът на Червената звезда, дори гвардейският знак — всичко това много й приличаше. Тя приличаше на слабичко, хубавичко момченце; облечено в офицерска униформа. Само че това момче имаше изморено лице и очите му, големи, кръгли и лъчезарни, гледаха с вече не юношеска проницателност.
Алексей дълго гледа тия очи. Душата му се изпълни с необяснима сладка тъга, каквато изпитваш, когато слушаш вечер долитащите отдалеч звуци на любима песен. Той намери в джоба си предишната Олина снимка, където беше снета с пъстра рокля на цветната ливада, сред купчината бели звездички на лайкучката. И чудно: девойката с рубашката, с изморените очи, каквато той никога не бе я виждал, му бе много по-близка и по-скъпа от оная, каквато я знаеше. На обратната страна на картичката бе написано: „Не забравяй“.
Писмото бе късо и жизнерадостно. Девойката вече командувала сапьорен взвод. Само че взводът сега не воювал. Той бил зает с мирна работа. Възстановявали Сталинград. Оля пишеше малко за себе си, но с увлечение разказваше за великия град, за неговите съживяващи се развалини, за това, как пристигналите тук от всички посоки жени, девойки и деца, живеещи в зимниците, в укрепленията, в блиндажите и бункерите, останали от войната, във вагоните на влаковете, в дъсчени бараки, в землянки, строят и възстановяват града. Казват, че всеки строител, който поработи добре, ще получи после квартира във възстановения Сталинград. Ако е така, нека Алексей знае, че той ще има къде да си почива след войната.
Лятната вечер настъпи бързо, Последните редчета Алексей дочете, като осветяваше писмото с джобното си фенерче. Дочете го и пак освети снимката. Очите на момичето войник го гледаха строго и честно. Мила, мила, не ти е леко и на тебе… Не те отмина войната и тебе, но не те и сломи! Чакаш ли? Чакай, чакай! Обичаш, нали? Обичай, обичай, скъпа! И на Алексей изведнъж му стана срамно, че вече втора година той крие от нея, от боеца при Сталинград, своето нещастие. Поиска му се още сега да слезе в землянката си и честно и откровено да й пише за всичко — нека реши — и колкото по-скоро, толкова по-добре. На двамата ще олекне, когато всичко се изясни.
След днешните събития той можеше да говори с нея като с равен. Той не само лети: той воюва. Нали беше си обещал, нали си бе дал дума да й разкаже всичко — или когато неговите надежди се разбият, или когато в боя стане равен на другите. Сега той бе постигнал това; Двата свалени самолета паднаха пред очите на всички. Дежурният ще запише днес това в боевия дневник. За това са направени донесения в дивизията, в армията и в Москва.
Всичко това се случи, клетвата е изпълнена, може да пише. Но ако разгледаме строго нещата, нима „цървуланът“ е истински противник за изтребителя? Нима добрият ловец, за да докаже ловджийското си майсторство, ще почне да се хвали, че е убил, да кажем, заек?
Топлата влажна нощ се сгъсти в гората. Сега, когато гърмът на боя се придвижи на юг и отблясъците на далечните вече пожари едва се вижда а зад мрежата на клонките, започнаха да се чуват ясно всичките нощни шумове на лятната ароматна, цъфнала гора — буйното и пресипнало цвъртене на щурците в края на горичката, гърленото куркане на стотиците жаби в съседното блато, рязкото крякане на пъдпъдъка, и тая заглушаваща, запълваща всичко славеева песен, която царуваше във влажния полумрак.
Бели лунни петна, смесени с черни сенки, пълзяха по тревата край краката на Алексей, който все още седеше под брезата върху мекия, сега вече мокър, мъх. Той пак извади от джоба си снимката, сложи я го коленете си и като я гледаше осветена от луната, се замисли. Над главата му в чистото тъмносиньо небе един след друг плуваха на юг тъмните силуети на нощните бомбардировачи. Моторите им ревяха басовито, но дори тоя глас на войната изглеждаше сега в гората, пълна с лунно сияние и славееви песни, като мирно бръмчене на майски бръмбари. Алексей въздъхна, скри снимката в джоба на рубашката си, пъргаво скочи, отърсвайки от себе си вълшебното очарование на тая нощ, и като стъпваше по сухите клонки, слезе в землянката си, където вече сладко и звънко хъркаше другарят му, опънал се юнашки върху тясното войнишко легло.