Екипажите, бяха разбудени, преди да се зазори. Щабът на армията бе получил съобщение от разузнаването, в което се отбелязваше, че в района на пробива на съветските танкове вчера е прелетяло голямо немско въздушно съединение. Сведенията от земното наблюдение, потвърдени от съобщенията на разузнавачите, даваха възможност да се заключи, че немското командуване бе преценило заплахата, създадена от пробива на съветските танкове в самата основа на Курската дъга, и бе повикало тук въздушната дивизия „Рихтхофен“, съставена от най-големите асове на Германия. Тая дивизия за последен път бе разбита, над Сталинград и отново бе възстановена някъде в дълбокия немски тил. Полкът бе предупреден, че предполагаемият противник е многочислен, снабден е с най-нови самолети „фокевулф-190“ и е много опитен. Заповядано бе да бъдат нащрек, да прикриват добре вторите ешелони на подвижните, части, които през нощта бяха започнали да се придвижват след промъкналите се танкове.
„Рихтхофен“! Опитните летци знаеха добре името на тая дивизия, която се намираше под особеното покровителство, на Херман Гьоринг. Немците я пъхаха навсякъде, където им ставаше горещо. Екипажите на тая дивизия, част от която бе пиратствувала още над републиканска Испания, се биеха умело, яростно, минаваха за най-опасните противници.
— Някакви си „рихтхофеновци“, казват, прелетели при нас. Само да се срещнем! Ех, така ще ги пердашим тия „рихтхофеновци“! — ораторствуваше Петров в столовата, бързо лапайки закуската си и поглеждайки към отворения прозорец, зад който прислужницата Рая правеше букети от купчина полски цветя и ги поставяше в изтърканите с тебешир снарядни гилзи.
Тая войнствена тирада за „рихтхофеновците“ бе отправена, разбира се, не толкова към Алексей, който вече допиваше кафето си, колкото към девойката, която, заета с цветята, от време на време хвърляше коси погледи към румения красавец Петров. Мересиев ги наблюдаваше с добродушна усмивка. Но когато ставаше дума за работата, той не обичаше шегите и празните приказки.
— „Рихтхофен“ не е някакъв си „Рихтхофен“ — това значи: отваряй си очите на четири, ако не искаш още днес да гориш сред бурените. Не се отпускай, не губи връзката. „Рихтхофен“ — това, братко, са такива зверове, че преди да успееш да си отвориш устата, ще захрущиш между зъбите им …
На разсъмване излетя във въздуха първата ескадрила под командуването на самия полковник. Докато тя действуваше, подготвяше се за излитане втората група от дванадесет изтребителя. Нея трябваше да я води гвардейският майор герой на Съветския съюз Федотов, най-опитният летец в полка след командира. Самолетите бяха готови, летците седяха в кабините. Моторите работеха тихичко и от това в края на гората вееше буен ветрец като оня, който помита земята и разклаща дърветата преди буря, когато вече плющят върху зажъднялата земя първите едри, тежки капки дъжд.
Седнал в кабината, Алексей следеше как изведнъж, сякаш плъзгайки се, се спуснаха от небето самолетите от първата група. Неволно, без сам да иска, той ги броеше и се развълнува, когато между два кацнали самолета се образува интервал. Но ето кацна и последният. Всички! На Алексеевото сърце олекна.
Последният самолет не бе успял да се отстрани и от мястото си се откъсна „единицата“ на Федотов. Изтребителите излитаха в небето на двойки. Ето вече се построиха над гората. Като поклащаше крила, Федотов взе курса. Летяха ниско, като предпазливо се държаха в зоната на вчерашния пробив. Сега вече земята, прелиташе не от голяма височина и не в отдалечен план, който придава на всичко лъжлив, забавен вид, а близо под самолета на Алексей. Онова, което вчера му се струваше отгоре като някаква игра, се разгърна пред него сега като огромно, необгледно бойно поле. Ниви, ливади и горички, разровени от снарядите и бомбите, прорязани от окопи и проходи, летяха бясно под крилата. Мяркаха се пръснати по полето трупове, оръдия, изоставени от прислугата им, които стояха самотни и на цели батареи, лъсваха разбити танкове и дълги купчини от разкривено желязо и дървен материал на местата, дето артилерията бе обстрелвала колоните. Премина голяма, но съвсем оголена от снарядите гора. Отгоре тя приличаше на поле, утъпкано от огромно стадо коне. Всичко това се носеше с бързината на кинематографска лента и сякаш тая лента нямаше край.