Двойките се въртяха, гонеха се една друга и във въздуха се залюля заплетено хоро.
Само опитното око можеше да се оправи в тая бъркотия, също така, както само опитният слух можеше да различи отделните звуци, вмъкнали се през наушниците в ушите на пилота. Какво ли само не звучеше в тая минута в ефира: и пресипнала сочна псувня на впусналия се в атака, и вопъл от ужас на ударения, и тържествен вик на победителя, и пъшкане на ранен, и скърцане със зъби на напрягащия се в остър завой, и хъркане при тежкото дишане. Някой, упоен от боя, пееше песен на чужд език, друг изохка по детски и рече „мамо“, някой, сигурно натиснал спусъците, злобно повтаряше: „На ти, на, на, на!“
Набелязаната жертва се изплъзна от прицела на Мересиев. Вместо нея той видя над себе си един „як“41, към опашката на който се беше прилепил правокрил, пурообразен „фок“. От крилата на „фока“ вече летяха към „яка“ двете паралелни нишки на изстрелите. Те докоснаха опашката му. Мересиев се хвърли като свещ нагоре на помощ. В някаква частица от секундата над него се мярна тъмна сянка и той се постара да вмъкне дълга струя от всичките си оръдия в тая сянка. Не видя какво стана с „фока“. Видя само, че „якът“ с повредена опашка летеше вече надалеч сам. Мересиев се озърна: не бе ли се изгубил в бъркотията придружаващият го? Не, той вървеше почти до него.
— Не изоставай, старче — рече през зъби Алексей.
В ушите му звънеше, трещеше, пееше, звучаха на два езика викове на тържество и ужас, хъркане, скърцане със зъби, псувни, тежко дишане. Според тия звуци сякаш не се бореха високо над земята изтребители, а сякаш врагове се бяха счепкали в ръкопашен бой и като хъркаха, задъхваха се и напрягаха сили, се търкаляха по земята.
Мересиев огледа небето, като си набелязваше противник, и изведнъж почувствува как за момент тръпки полазиха по гърба му и косите на тила му щръкнаха. Малко по-ниско видя „Ла-5“ и атакуващия го отгоре „фок“. Той не забеляза номера на съветския самолет, но разбра, почувствува, че това е Петров, „Фокевулфът“ се носеше право към него, като стреляше с всичките си оръдия. На Петров му оставаше да живее още някаква частица от секундата. Сражаваха се много близко и Алексей, спазвайки правилата на въздушната атака, не можеше да се хвърли на помощ на приятеля си. Нямаше нито време, нито място да се обърне. Животът на другаря, който висеше на косъм, накара Мересиев да рискува. Той пусна машината си отвесно надолу и натисна ръчката на газа. Самолетът, увлечен от собствената си тежест, умножена с инерцията и с пълната сила на мотора, цял по-трепери от необикновеното напрежение и се спусна като камък, не като камък, а като ракета право към късокрилото тяло на „фока“, като го обливаше със струите на изстрелите си. Като чувствуваше, че от тая безумна скорост, от бързото спускане губи съзнание, Мересиев летеше в пропастта и едва забеляза с потъмнелите си, налети с кръв очи, че някъде пред самото му витло „фокът“ се обви в димния облак на взрива. А Петров? Той изчезна нанякъде. Къде е той? Свален? Скочил? Избягал?
Небето наоколо беше чисто и някъде отдалеч, от невидимия вече самолет, в притихналия ефир звучеше глас:
— Тук — „Чайка 2“ Федотов. Тук — „Чайка 2“ Федотов. Подреждайте се след мен. Отиваме си. Тук — „Чайка 2“ … Сигурно Федотов отвеждаше групата.
След като се бе разправил с „Фокевулфа“ и бе извел машината си от безумното отвесно пикиране, Мересиев дишаше жадно и тежко се наслаждаваше на настъпилия покой, усещайки радостта от преминалата опасност, радостта от победата. Погледна компаса, за да определи обратния път, и се намръщи, като забеляза, че бензинът е малко и едва ли ще стигне до летището. Но в следващата секунда той видя нещо по-страшно от бензиномера и стрелката, която се приближаваше към нулата. Из мъхнатите валма на пухкавия облак, право към него се носеше, бог знае откъде долетял „Фокевулф-190“. Нямаше нито време да мисли, нито накъде да бяга. Враговете полетяха стремително един срещу друг.
Шума от въздушния бой, завързал се над пътищата, по които се придвижваше тилът на настъпващата армия, слушаха не само участниците, намиращи се в кабините на сражаващите се самолети.
На летището на командната радиостанция го слушаше и командирът на гвардейския изтребителен полк полковник Иванов. Сам опитен летец, по звуковете, които се носеха в ефира, той разбра, че боят е разпален, че противникът е силен и упорит и не желае да отстъпи небето. Вестта за тежкия бой, който Федотов водеше, над пътищата, се разпространи бърже из летището. Всички, които можеха, изскочиха от гората на полянката и тревожно загледаха на юг, откъдето трябваше да се върнат самолетите.