Лекарите с престилки изхвръкнаха от трапезарията, още дъвчейки. Санитарните коли с огромни червени кръстове на покривите на каросериите си изпълзяха като слонове из храстите и се приготвиха, забръмчаха с моторите си.
Най-напред, иззад веригата на върховете на дърветата, изскочи и без да прави кръгове, слезе и затича по широкото поле първата двойка — „единичката“ на героя на съветския съюз Федотов и „двойката“ на придружаващия го. Веднага след тях слезе втората двойка. Въздухът над гората продължаваше да бучи от моторите на завръщащите се самолети.
— Седми, осми, девети, десети — брояха на глас стоящите на летището и с все по-голямо напрежение гледаха към небето.
Кацналите апарати излизаха от полето, рулираха към закритията си и веднага замлъкваха. Но два самолета липсваха.
В тълпата на очакващите настъпи тишина. Мъчително бавно премина една минута.
— Мересиев и Петров — тихо каза някой. Изведнъж някакъв женски глас радостно закрещя по цялото летателно поле:
— Лети.
Чу се бръмчене на мотор. Иззад гребена на брезите, като почти ги закачаше със спуснатите си лапи, излетя „дванадесетият“. Самолетът беше изранен, парче от опашката му бе откъснато; счупеният край на лявото му крило трепереше, като се влачеше на стоманеното въже. Самолетът някак странно докосна земята, подскочи високо, кацна и пак подскочи. Така подскача до края на летището и изведнъж спря, повдигнал опашка. Санитарните коли с лекарите, застанали на стъпалата, няколко „вилиса“ и цялата тълпа от очакващи хукнаха към него, но от кабината не се показа никой.
Отвориха капака. Притиснато към седалището, плаваше в локва кръв тялото на Петров. Главата безсилно се бе склонила на гърдите. Лицето бе закрито от влажни руси кичури коси. Лекарите и сестрите разкопчаха ремъците, снеха окървавената, разкъсана от снарядено парче парашутна торба и внимателно свалиха на земята неподвижното тяло. Краката на летеца бяха простреляни, ръката му счупена. Тъмните петна бързо се разливаха по синия комбинезон.
Още тук Петров бе бързо превързан, сложиха го на носилката и почнаха да го качват в колата. Тогава той отвори очи, зашепна нещо, но така слабо, че не можеше да се чуе. Полковникът се наведе над него.
— Къде е Мересиев? — питаше раненият.
— Не е кацнал още.
Пак повдигнаха носилката, но раненият енергично заклати глава и дори се размърда, като се мъчеше да скочи от нея:
— Стойте, не смейте да ме откарвате, не искам! Аз ще чакам Мересиев. Той ми спаси живота.
Летецът протестираше толкова енергично, заплашваше, че ще си смъкне превръзките, та полковникът махна с ръка, извърна се и процеди през зъби:
— Добре, оставете го. Нека почака. Мересиев има гориво най-много за една минута. Няма да умре.
Полковникът следеше как на секундомера му трептеше и се движеше по кръга червената секундна стрелка. Всички гледаха към сивата гора, иззад зъберите на която трябваше да се появи последният самолет. Напрягаха слух. Но освен далечното бучене на канонадата и ударите на кълвача, който чевръсто почукваше наблизо, нищо не се чуваше.
Колко дълго понякога трае една минута!
Враговете летяха един срещу друг с пълна скорост.
„Лавочкин-5“ и „Фокевулф-190“ бяха скоростни самолети. Враговете се приближаваха със скорост, която надминаваше скоростта на звука.
Алексей Мересиев и непознатият му летец от прочутата дивизия „Рихтхофен“ летяха във фронтална атака. Фронталната атака в авиацията трае няколко мига, през които и най-сръчният човек няма да успее да запуши цигара. Но тия мигове изискват от летеца такова нервно напрежение, такова изпитание на всичките му духовни сили, каквото в обикновен бой на земята биха стигнали за сражение през целия ден.
Представете си два бързи изтребителя, които летят един срещу друг с пълната си бойна скорост. Самолетът на врага расте пред очите. Ето той се мярна с всичките си подробности, виждат се крилата му, блестящият кръг на перката, черните точки на оръдията му. Още един миг и самолетите ще се сблъскат и ще се разбият на такива парченца, по които не можеш разпозна нито апарата, нито човека. В този миг се изпитва не само волята на пилота, но и всичките му духовни сили. Оня, който е малодушен, който не може да издържи чудовищното нервно напрежение, който не чувствува в себе си сила да загине за победата, той инстинктивно, ще дръпне ръчката към себе си, за Да прескочи носещия се към него смъртен ураган, и в следващия миг самолетът му ще полети надолу с разпран корем или отсечено крило. Спасение няма за него. Опитните летци знаят отлично това и само най-смелите от тях се решават на фронтална атака.