Враговете бясно летяха един срещу друг.
Алексей разбираше, че срещу него лети не момче от тъй наречения Гьорингов набор, набързо обучен да лети по съкратена програма и хвърлен в боя, за да запуши зеещата празнота в немската авиация, образувала се вследствие огромните загуби на Източния фронт. Срещу Мересиев идваше ас от „Рихтхофен“, на чийто самолет сигурно е изобразена като самолетни силуети не една победа. Този няма да отстъпи, няма да се отклони, няма да офейка от сражението.
— Дръж се, „Рихтхофен“х! — скръцна през зъби Алексей и захапал до кръв устни, стиснал на топка твърдите си мускули, впил очи в целта, с всичката сила на волята си се заставяше да не затвори очи пред летящия срещу него вражески самолет.
Той така се стегна, че му се стори, че зад светлия полукръг на витлото си вижда прозрачния щит На неприятелската кабина, а зад нея — две напрегнато вперени в него човешки очи. Само очи, пламнали от нечовешка омраза. Това бе видение, извикано от нервното напрежение. Но Алексей ясно ги видя. „Край — помисли си той, стиснал още по-силно в твърда буца мускулите си — Край!“ Като гледаше напред, той летеше срещу нарастващия вихър. На германецът също няма да избяга. Край!
Приготви се за моментална смърт. И изведнъж някъде, както му се стори, на разстояние на една ръка от самолета му, германецът не издържа, плъзна се нагоре и когато отпреде му като блясък на светкавица се мярна осветеният от слънцето синкав корем, Алексей натисна изведнъж всичките спусъци, разпра го с три огнени струи. Той веднага направи лупинг и когато земята се понесе над главата му, видя върху нейния фон бавно и безсилно пърхащия самолет. Бясно тържество избухна в него. Той завика:
— Оля! — забрави всичко и започна да чертае във въздуха тесни кръгове, като придружи германеца в последния му път до самата почервеняла от бурените земя, докато той се удари в нея и повдигна цял стълб черен дим.
Едва тогава нервното напрежение на Мересиев премина, вкаменелите мускули се отпуснаха, той почувствува страшна умора и изведнъж погледът му падна на циферблата на бензиномера. Стрелката трепкаше около самата нула.
Бензин имаше за три, най-много за четири минути. До летището обаче трябваше да лети най-малко десет минути, ако не изгуби време и за издигане. Ах, това изпращане на сваления „фок“ до земята. „Хлапе, глупак!“ — ругаеше се той.
Мозъкът му работеше остро и ясно, както бива винаги в минути на опасност при смелите, хладнокръвни хора. Преди всичко да се издигне на максимална височина. Но не с кръгове, не, да се издига, като едновременно се приближава към летището. Добре.
Като постави апарата на нужния курс и видя как земята започна да се отдалечава и постепенно да се обвива с мъгла по хоризонта, продължи вече спокойно да пресмята. На горивото не можеше да се надява. Дори ако бензиномерът лъже малко, бензинът все пак няма да стигне. Да кацне по пътя? Къде? Той мислено си представи целия кратък път. Гъсти гори, блатисти горички, хълмисти поля в зоната на дълговременните укрепления, всички разкопани надлъж и нашир, целите изровени от ями, уплетени от бодлив тел.
— Не, да кацна — значи смърт.
Да скочи с парашут? Това е възможно. Дори веднага! Да отвори капака, да завие, да пусне ръчката, да скочи — и това е. Но самолетът, тая чудесна, чувствителна, пъргава птица! Нейните бойни качества днес три пъти спасиха живота му. Да я захвърли, да я разбие, да я превърне в купчина алуминиеви парчета! Отговорността ли? Не, той не се страхуваше от отговорност. В подобно положение дори се полагаше да скочи с парашут. Но в тоя миг самолетът му се стори като прекрасно, силно, великодушно и предано живо същество, което би било от негова страна гнусно предателство да изостави. И после — още от първите бойни полети да се върне без самолет, да се шляе в резерва в очакване на нов, пак да бездействува в това трескаво време, когато на фронта вече се ражда нашата голяма победа. В такива дни да се скиташ без работа…
— В никакъв случай — гласно рече Алексей, сякаш ядосано отхвърляше направеното му от някого предложение.
Ще лети, докато моторът спре! А после? После ще види.
И той летеше на височина три, после четири хиляди метра, като оглеждаше околността, стараейки се да види някъде поне мъничка полянка. На хоризонта вече неясно се синееше гората, зад която бе летището. Дотам оставаха още петдесетина километра. Стрелката на бензиномера вече не трепти, тя здраво лежи върху точката на предела. Но моторът още работи. С какво ли работи? Още, още по-високо… Така!