Изведнъж равномерното бръмчене, което ухото на летеца не усеща, както здравият човек не усеща биенето на сърцето си, измени тона си. Алексей веднага долови това. Гората вече ясно се виждаше, до нея имаше седем-осем километра, над нея — три-четири. Не е много. Но тонът на мотора вече зловещо се промени. Летецът чувствуваше това с цялото си тяло, като че ли не моторът, а той сам започна да се задушава. И изведнъж това страшно „ких, ких, ких“, което като остра болка прониза цялото му тяло…
Не, нищо. Пак работи равномерно. Работи, работи, ура! Работи! А гората, но ето я вече гората: вече се виждат отгоре върховете на брезите, зелената къдрава пяна, която се люлее под слънцето. Гората. Сега вече е съвсем невъзможно да кацне където и да било, освен на своето летище. Пътищата са отрязани. Напред, напред!
Ких, ких, ких!…
Пак забуча. За дълго ли? Гората е долу? Пътят се вие по пясъка, прав и равен, като пътеката в косата на полковия командир. Сега до летището има още три-четири километра. То е там, зад зъбчестата купчинка, която Алексей сякаш вече вижда.
Ких, ких, ких, ких! И изведнъж стана тихо, толкова тихо, че се чуваше как бръмчат от вятъра подпорите на крилете. Това ли е всичко? Мересиев почувствува как цял изстива. Да скочи? Не, още малко… Той приведе самолета в планиране и почна да се спуща от въздушната височина, като се стремеше да я направи по възможност по-полегата и в същото време да не дава на самолета да се завърти в свредел.
Колко е страшна във въздуха тая абсолютна тишина! Такава тишина, че се чува как пука изстиващият мотор, как кръвта бие в слепите очи и шуми в ушите от бързото намаляване на височината. И как бързо лети земята насреща, сякаш огромен магнит я привлича към самолета!
Ето края на гората. Ето мярна се в далечината зад него изумруденозеленото петно на летището. Късно ли е? Спряло на полуоборот, виси витлото. Колко е страшно да го виждаш, когато летиш. Гората е вече близо. Краят ли е? … Нима тя наистина няма да узнае какво се бе случило с него, какъв нечовешки труден път премина той през тия осемнадесет месеца, че все пак успя да постигне своето, стана истински, да, истински човек, за да се разбие сега така глупаво, когато всичко се сбъдна?
Да скоча ли? Късно е! Гората лети и върховете й се сливат в непрекъснати зелени платна. Някъде вече е виждал нещо подобно. Къде? Аха, тогава, през пролетта, при оная страшна катастрофа. Тогава също така се носеха зелените платна под крилата му. Последно усилие, ръчката към себе си…
Ушите на Петров бучаха от загубата на кръв. Всичко — и летището, и познатите лица, и златните вечерни облаци — изведнъж почна да се клати, бавно да се обръща, да се разлива. Той помръдваше ранения си крак и острата болка му връщаше съзнанието.
— Не е ли пристигнал? …
— Още не. Не говорете — му отвръщаха.
Нима той, Алексей Мересиев, който днес като крилат бог, по невъобразим начин, изникна изведнъж пред немеца в същия миг, когато Петров смяташе, че всичко е свършено, сега лежи някъде там, на тая страшна, изранена и разръфана от снарядите земя като безформена купчина обгоряло месо? И никога вече старши сержант Петров няма да види черните, малко палави, добродушно насмешливи очи на своя водач. — Никога?…
Командирът на полка спусна ръкава на рубашката си. Часовникът вече не му трябваше. Като приглади с две ръце гладко сресаната си коса, командирът проговори с някакъв безизразен глас:
— Свършено е вече.
— И никаква надежда ли няма? — попита го някой.
— Край. Бензинът се е свършил. Може би е кацнал някъде или е скочил… Хей, дигнете носилката!
Командирът се обърна и почна да подсвирва нещо, като грубо бъркаше мелодията. Петров отново почувствува в гърлото си надигащата се топка, толкова гореща й твърда, че можеше да го задуши. Чу се странен кашлящ звук. Хората, които все още стояха мълчаливи сред летището, се огледаха и в същия миг извърнаха глави: раненият летец ридаеше на носилката.
— Та носете го де, тоя дявол — извика командирът с чужд глас и бързо тръгна нататък, като извръщаше глава от тълпата и присвиваше очи, сякаш духаше силен вятър.
Хората започнаха бавно да се разотиват. И точно в тоя миг над гората съвсем беззвучно, като сянка, драсна с колелата си върховете на брезите самолет. Той се плъзна като привидение над главите, над земята и сякаш привличан от нея, докосна тревата едновременно и с трите си колела. Чу се глух звук, хрущенето на чакъла и съскането на тревата — и това бе толкова необикновено, защото летците никога не го чуват сред бръмченето на работещия мотор. Всичко стана така неочаквано, че никой не разбра какво именно бе се случило, макар произшествието да бе само по себе си обикновено; бе кацнал самолет и именно „единадесетият“, точно оня, който всички толкова очакваха.