— Той! — зарева някой с такъв бесен и неестествен глас, че изведнъж всички се опомниха от вцепенението.
Самолетът вече намаляваше хода си, скръцна със спирачките и се спря на самия край на летището, пред стената на къдравите, белеещи се стъбла на младите брези, осветени от оранжевите вечерни лъчи.
От кабината пак никой не се показа. Хората тичаха към самолета с всички сили, задъхвайки се и предчувствувайки нещо лошо. Командирът на полка дотича пръв, скочи леко на крилото, отвори капака и погледна в кабината. Алексей Мересиев седеше в кабината без шлем, блед като платно и се усмихваше с безкръвните си и съвсем посинели устни. От долната прехапана устна течаха по брадата му две струйки кръв.
— Жив? Ранен?
Леко усмихнат, той гледаше полковника със смъртно уморени очи:
— Не, цял-целеничък. Изплаших се много… Пет-шест километра изкарах без бензин.
Летците шумяха, поздравяваха го, стискаха му ръцете.
Алексей се усмихваше:
— Братчета, не трошете крилата. Може ли така? Виж, наведоха се… Аз ей сега ще изляза.
В това време той чу някъде отдолу, иззад тия нависнали над него глави, познат, но толкова слаб глас, сякаш идваше някъде много отдалеч:
— Альоша, Альоша!
Мересиев изведнъж се съживи. Той скочи, повдигна се на ръцете си, изхвърли от кабината тежките си крака, като едва не събори някого, и се намери на земята.
Лицето на Петров се сливаше с възглавницата. В хлътналите му и потъмнели очи бяха застинали две едри сълзи.
— Старче! Жив ли си?… Ех, ти, дяволе дългоопашати! Летецът тежко падна на колене пред носилката, прегърна безсилно клюмналата глава на другаря си, погледна в сините му, страдащи и едновременно светещи от щастие очи.
— Жив ли си?
— Благодаря, Альоша, ти ме спаси. Ти си такъв, Альоша, такъв…
— Та отнесете най-после ранения, дявол да ви вземе, какво сте зяпнали! — долетя някъде отблизо гласът на полковника.
Командирът на полка стоеше настрана, дребничък, жив, като се поклащаше на здравите си крака, обути в тесни, лъснати ботуши, които се подаваха от панталона на синия му комбинезон.
— Старши лейтенант Мересиев, доложете за полета. Имате ли свалени?
— Тъй вярно, другарю полковник. Два „фокевулфа“.
— Обстоятелствата?
— Единият — при вертикална атака. Висеше на опашката на Петров. Вторият във фронтална атака на три километра северно от мястото на общото сражение.
— Зная. Наблюдателят току-що ми докладва… Благодаря.
— Служа… — искаше по устав да „отсече“ Алексей, но командирът, винаги така придирчив, който много държеше на устава, го прекъсна с приятелски тон:
— Е, отлично! Утре приемете ескадрилата вместо… Командирът на трета ескадрила не се завърна днес в базата.
Те тръгнаха към командния пункт пешком. Тъй като полетите за днес бяха свършени, цялата тълпа се повлече след тях. Зеленото хълмче на командния пункт бе вече близо, когато оттам изтича насреща им дежурният офицер. Както се бе засилил, той се спря пред командира, гологлав, радостен, отворил уста да каже нещо. Полковникът го прекъсна със сух, рязък глас:
— Защо сте без фуражка? Да не сте ученик в междучасие?
— Другарю полковник, разрешете да доложа — като застана мирно и едва си поемаше дъх, произнесе развълнуваният лейтенант.
— Е?
— Нашият съсед, полковият командир на „яковете“, моли да се явите на телефона …
— Съседът ли? Е, и какво иска? Полковникът чевръсто изтича към землянката.
— Там за тебе… — беше почнал да говори дежурният на Алексей, но отдолу се чу гласът на командира.
— Мересиев, елате при мене!
Когато Мересиев застана до него, облегнал ръце по шевовете, полковникът закри с ръка слушалката и се нахвърли върху него:
— Защо ме лъжете? Съседът звъни и пита: „Кой от твоите лети на «единадесетката»?“ „Старши лейтенант Мересиев“ — казвам. А той: „Ти колко свалени си му записал днес?“ Отговарям: „Два“. „Запиши му, казва, още един: той днес откъсна един «фокевулф» от опашката ми. Аз, казва, сам видях, когато оня се заби в земята“. Е? А вие защо мълчите? — полковникът гледаше намръщено Алексей и мъчно можеше да се разбере шегува ли се, или се сърди сериозно. — Имаше ли такова нещо?… Е, обяснете се сами, на ти го. Ало, слушаш ли? Старши лейтенант Мересиев е на телефона. Предавам слушалката.
На ухото му забръмча непознатият дрезгав бас:
— Е, благодаря, старши лейтенант. Първокласен удар, отлично, спаси ме. Да. Аз го изпратих чак до земята и го видях как се заби… Водка пиеш ли? Ела на моя команден пункт, имам цял литър. Е, благодаря, стискам ти ръката. Действувай!