Мересиев сложи слушалката. Той бе толкова уморен от всичко преживяно, че едва стоеше на краката си. Мислеше само как по-скоро да се добере до „къртичното градче“, до землянката си, да свали протезите и да се изтегне на леглото. Като се повъртя неловко край телефона, той бавно се отправи към вратата.
— Къде отивате? — командирът му препречи пътя — той! хвана ръката на Мересиев и здраво, до болка я стисна със сухата си мъничка ръка. — Та какво да ви кажа! Юнак! гордея се, че имам такива хора… Е още какво? Благодаря… Та нима тоя, вашият приятел Петров, е лош? А останалите… Ех, с такъв народ няма да загубим войната!…
Той още веднъж стисна до болка ръката на Мересиев.
Мересиев стигна до землянката си едва през нощта, но не можа да заспи. Той обръщаше възглавницата, броеше до хиляда и обратно, спомняше си познатите, чиито презимена започваха с буквата „А“, после с буквата „Б“ и тъй нататък, гледаше, без да мигне, мъжделивото пламъче на лампичката, но всичките тия по сто пъти повтаряни начини за заспиване днес не действуваха. Щом Алексей затваряше очи, почваха да му се мяркат ту ясно, ту едва различими в мъглата познатите образи: загрижено гледаше към него под сребърните си вежди дядо Михайла, добродушно мигаше с „кравешките“ си ресници Андрей Дегтяренко, хокайки някого, Василий Василиевич сърдито тръскаше побелялата си „грива“; усмихваше се с всичките си войнишки бръчици старият снайперист; от белия фон на възглавницата гледаше към Алексей с умните си, проницателно-насмешливи, всичко схващащи очи восъчното лице на комисаря Воробьов; мяркаха се огнените коси на Зиночка, които се развяваха на вятъра; усмихваше се и подмигваше съчувствено и ласкаво мъничкият инструктор Наумов. Колко прекрасни приятелски лица го гледаха, усмихваха му се от мрака, като събуждаха спомени, пълнеха с топлота и без това препълненото му сърце! Но ето сред тия приятелски лица изникна и изведнъж ги закри лицето на Оля, слабичкото лице на момиченцето в офицерска рубашка, с големи уморени очи. Алексей го видя толкова ясно и осезаемо, сякаш девойката наистина застана пред него — такава, каквато Алексей никога не бе я виждал. Това видение бе толкова реално, че той дори се привдигна от леглото.
Какъв ти сън! Чувствувайки прилив на радостна енергия, Алексей скочи на нара, запали „сталинградката“, откъсна лист от тетрадката и като наостри края на молива върху подметката си, започна да пише.
„Скъпа моя! — пишеше той неразбрано, като едва успяваше да запише бързо летящата мисъл. — Днес свалих трима немци. Но работата не е там. Някои мои другари правят това сега почти всеки ден. Аз не бих почнал да ти се хваля с това… Скъпа моя, далечна, любима! Днес искам, имам право сега да ти разкажа всичко, което се случи с мене преди осемнадесет месеца и което, разкайвам се, много се разкайвам, скривах от тебе. А ето сега най-после реших…“
Алексей се замисли. Зад дъските, с които бе обкована землянката, цвърчаха мишки, като събаряха сухия пясък. През незакрития вход Заедно със свежия и влажен аромат на брезите и цъфналите треви се чуваше леко заглушената неудържима славеева песен. Някъде наблизо зад дола, навярно край палатката на офицерската столова, мъжки и женски глас заедно и замислено пееха „Калина“. Смекчена от разстоянието, мелодията придобиваше в нощта особена нежна прелест, будеше в душата радостна тъга — тъга на очакване, тъга на надежда.
Далечните глухи гърмежи на канонадата, които сега едва-едва долитаха до това военно летище, оказало се изведнъж в дълбокия тил, не заглушаваха нито тая песен, нито славеевите трели, нито тихото сънливо шумолене на спящата гора.
ПОСЛЕСЛОВИЕ
През дните, когато Орловската битка се приближаваше към победния си край и предните полкове, които настъпваха от север, вече съобщаваха, че от Красногорското възвишение виждат горящия град, в щаба на Брянския фронт пристигна съобщение, че летците от гвардейския изтребителен полк, действуващ в оня район, са свалили през последните девет дни четиридесет и седем неприятелски самолета. При това те бяха загубили само пет самолета и само трима летци, тъй като двама от свалените бяха скочили с парашути и пешком се добрали до своя полк. Дори за ония дни на бързо настъпление на Червената армия такава победа бе необикновена. Аз летях на свързочен самолет за тоя полк с намерение да пиша в „Правда“ за подвизите на летците гвардейци.
Летището на полка бе разположено на обикновено селско пасбище, по което на бърза ръка бяха изравнени ботруните и къртичините. Самолетите се криеха като ято птици по краищата на младата брезова горичка. С една дума, то бе обикновено военно летище през онова бурно военно време.