Ние кацнахме на него привечер, когато полкът завършваше едни тежък, изморителен ден. При Орел германците „активничеха“ твърде много във въздуха. Изтребителите трябваше да направят тоя ден по седем бойни полета. Едва при заник слънце последните звена се връщаха от осмия полет. Командирът на полка, дребничък, стегнато препасан с ремък, загорял чевръст човек, с нов син комбинезон, с идеална прическа, ми призна честно, че днес не е в състояние да ми разкаже нищо свързано, че от шест часа сутринта сам три пъти се е вдигал във въздуха и сега едва стои от умора. Пък и на останалите командири днес не им бе до вестникарски интервюта. Разбрах, че ще трябва да почакам до утре, пък и без това беше късно за връщане. Слънцето бе легнало вече на върховете на брезите, обливаше ги с разтопеното злато на лъчите си.
Кацаха последните самолети. Без да изключват мотори, още в движение те рулираха направо към горичката. Техниците ги наместваха на ръка. Едва когато самолетът вече стоеше в зелената, постлана с чимове изкопана подкова на укритието, от кабините бавно излизаха бледите изморени летци. Последен долетя самолетът на командира на трета ескадрила. Прозрачният капак на кабината се отвори. Оттам излетя и падна на земята голям бастун от черно дърво, украсен със златни монограми. След него бързо се повдигна на здравите си ръце загорял, широколик, чернокос човек, прехвърли сръчно тялото си през борда, стъпи на крилото и после тъжно слезе на земята. Някой ми каза, че това е най-добрият летец на полка. За да не губя напразно вечерта, реших още сега да поговоря с него. Отлично помня как, като ме гледаше весело право в лицето с живите си черни цигански очи, в които неугасналата момчешка закачливост бе странно съчетана с уморената мъдрост на възрастен, много преживял човек, той ми каза усмихнат:
— Съжалете ме, честна дума, едва се държа на краката си. В ушите ми бучи. Вечеряли ли сте? Тогава чудесно, да идем в трапезарията да вечеряме заедно. При нас за всеки свален самолет на вечеря дават по двеста грама водка. Днес ми се падат четиристотин. Тъкмо ще стигне за двамата. Да вървим, а? Ще поговорим на масата, ако сте много нетърпелив.
Съгласих се. Много ми се хареса тоя открит, весел човек. Тръгнахме по пътечката, утъпкана от летците, направо през гората. Новият ми познат вървеше бързо, понякога се навеждаше, за да откъсне пътем зрънце или гроздче бледорозови боровинки, които веднага пъхаше в устата си. Сигурно много бе изморен днес, защото стъпваше тежко. Но не се подпираше на чудния бастун. Той висеше на лакътя му и само сегиз-тогиз го вземаше в ръка, за да удари някоя мухоморка или да събори розово качулче на върбовката. Когато минахме през дола и почнахме да се изкачваме по стръмния глинест склон, летецът се катереше бавно, като се хващаше за попадналите му под ръка храсти. Но на бастуна нито веднъж не се подпря.
Впрочем умората му изведнъж изчезна в трапезарията. Той седна до прозореца, откъдето се виждаше хладният червен залез, който според забележките на летците предвещаваше за утре вятър, изпи жадно голяма чаша вода, пошегува се с хубавичката къдрокоса келнерка за някакъв свой, намиращ се в болницата приятел, заради когото тя пресолява всичките супи. Той яде много и с апетит, като огризваше със здравите си зъби костите от овнешки бут. Шегуваше се през масите с другарите си, разпитваше ме за московските новини, интересуваше се от новостите в литературата и от постановките в московските театри, където според думите му, уви, нито веднъж не е ходил. Когато доядохме десерта — желе от боровинки, което тук, кой знае защо, наричаха „бурни облаци“, — той ме попита:
— Вие собствено къде ще нощувате? Никъде? Е, отлично, ще нощуваме в моята землянка — той за минута се намръщи и глухо поясни: — Моят съсед днес не се върна от полета си … Така че легло има. Чисто бельо ще намерим, да вървим.
Както се виждаше, той бе от ония, които обичаха хората, които неудържимо влечеше желанието да побъбрят с нов човек и непременно да изтръгнат от него всичко, което знае. Аз се съгласих. Ние стигнахме до един дол, по двата склона на който в миришещия на мухъл, на меча пита и върбовка и малинак бяха изкопани землянки.
Когато ивичката димящо пламъче светна в саморъчно направената лампа „сталинградка“ и освети землянката, тя се оказа доста широка и уютно обзаведена. В нишите на глинените стени, направени от напълнени с прясно ароматно сено платнища, имаше две удобни легла. Млади брезови клонки с неповехнали още листа, стояха по ъглите, както обясни летецът, „за аромат“. Над леглото бяха изкопани в земята равни полички, там върху постлани вестници лежаха купчина книги, тоалетни и бръснарски принадлежности. Над възглавниците на едното легло се виждаха смътно две снимки в саморъчно направени оригинални рамки от прозрачно нечупливо стъкло. През дните на затишие полковите майстори изработваха от нямане на работа много такива рамки от парчета на разбити вражески самолети. На масата, покрито с лист от репей, стоеше войнишко канче, пълно с ароматни горски малини. От малините и пресните брезови вейки, от сеното и боровите клончета, с които бе постлан подът, лъхаше такъв весел, силен и жизнерадостен аромат, а в землянката цареше такава приятна, влажна прохлада, тъй приспивно свиреха в дола щурците, че изведнъж почувствувахме в цялото си тяло приятна умора и решихме с домакина да оставим за утре и разговорите, и малините.