Летецът излезе навън и се чуваше как шумно мие зъбите си, лиска се със студена вода, сумти и пръхти високо. Той се върна весел и свеж, с капки вода по веждите и косата, намали фитила на лампата и почна да се съблича. Нещо тежко тропна на пода. Аз се обърнах и видях нещо такова, на което сам не повярвах. Той бе сложил на пода краката си. Безног, летец! Летец изтребител! Летец, който само днес бе направил седем бойни полета и беше свалил два самолета. Това ми се стори съвсем невероятно.
Но краката му, по-право протезите му, обути във формени обувки, се търкаляха на пода. Долните им краища се показваха изпод леглото и сякаш бяха крака на човек, който се крие под леглото. Сигурно видът ми е бил много учуден в тази минута, тъй като домакинът ме погледна с хитра, доволна усмивка и попита:
— Нима преди това не бяхте забелязали?
— Дори не ми е минало през ума.
— Виж, това е хубаво! Благодаря ви! Учудвам се как никой не ви е разказал. В нашия полк има толкова асове, колкото и бъбрици. Как са могли да пропуснат на нов човек, и при това от „Правда“, да не се похвалят с това чудо?
— Но това е нечувано. Това дявол знае какъв подвиг е: на изтребител да се сражаваш без крака! Историята на авиацията, доколкото зная, не помни подобно нещо.
Летецът весело свирна:
— Ех, историята на авиацията … Тя не знаеше много, но ги научи от съветските летци през тая война. Пък и какво хубаво има в това? Повярвайте ми, че с много по-голямо удоволствие бих летял с истински, а не с тези крака. Но какво да се прави? Така се случи — летецът въздъхна. — Впрочем, ако искаме да бъдем точни, историята на авиацията познава такива примери.
Като порови в планшета си, той измъкна оттам една изрезка от списание, съвсем изтрита, разкъсана по гънките и грижливо подлепена с лист целофан. В нея се говореше за пилот, който бе летял без едно стъпало.
— Но все пак той е имал поне един крак, нали? После той не е изтребител, летял е на допотопен „форман“.
— Затова пък аз съм съветски летец. Само не мислете, че се хваля, това не са мой думи. Каза ми ги веднъж един много добър, истински — той особено подчерта думата „истински“ — човек… Той почина.
Върху широкото енергично лице на летеца се появи израз на ласкава, сърдечна тъга, очите му светнаха топло и ясно, лицето му изведнъж се подмлади с десет години, стана почти младежко, и аз с учудване се убедих, че моят домакин, който преди минута ми се струваше човек на средна възраст, има най-много двадесет и три години.
— Не мога да понасям, когато почнат да ме разпитват какво, кога, как … А ето сега изведнъж си спомних всичко… Вие сте непознат човек. Утре ще се разделим и навярно вече няма да се видим … Искате ли да ви разкажа цялата история с моите крака?
Той седна на нара, дръпна одеялото на гърдите си и заразказва. Сякаш мислеше на глас, бе забравил напълно събеседника си, но говореше интересно и картинно. В него се долавяше тънък ум, остра памет и голямо, добро сърце. Изведнъж разбрах, че ще чуя нещо много значително, небивало, което друг път може би никога вече не бих узнал; грабнах от масата ученическата тетрадка с надпис „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“ и почнах да записвам разказа му.
Нощта незабелязано падаше над гората. Газеничето пращеше и съскаше на масата. Много непредпазливи нощни пеперуди, опърлили сивите си крилца, лежаха около него. Отначало нощният ветрец донасяше до нас звуците на хармониката. После хармониката млъкна и само шумовете на заспалата гора, резките вопли на кукумявката, далечният стон на бухала, пресипналото жабешко кряка не от съседното блато и свиренето на щурците съпровождаха спокойния звук на попресипналия унесен глас.