Слушахме с гордост принуденото „откровение“ за „загадъчния руски човек“, за „истинската военна мощ“ на нашата родина. Можеше да се повярва, че съветският човек, чиито способности, таланти, самоотверженост и мъжество така поразиха цял свят през дните на войната, наистина бяха и си остават съдбоносна загадка за всички тия гьоринговци. Та и къде можеха тия изобретатели на жалката „теория“ за германската „господствуваща раса“ да разберат душата и силата на човека, израснал в социалистическа страна! И аз изведнъж си спомних за Алексей Мересиев. Полузабравеният му образ застана ясно и неотстъпно пред мен в тая строга, с дъбова облицовка зала. И ми се поиска тук, в Нюрнберг, в този град, който бе люлка на фашизма, да разкажа за един от милионите обикновени съветски хора, които разбиха армията на Кайтел, въздушния флот на Гьоринг, погребаха на морското дъно корабите на Редер и с могъщите си удари разрушиха разбойническата държава на Хитлер.
Ученическите тетрадки с жълти корици, върху едната от които беше написано с почерка на Мересиев „Дневник на бойните летения на трета ескадрила“, дойдоха с мене в Нюрнберг. Завърнал се от заседанията на съда, аз се залових да подредя старите записки и отново седнах на работа, като се мъчех да разкажа правдиво за Алексей Мересиев всичко, което знаех от думите му.
Много неща тогава не успях да запиша, много беше изчезнало от паметта ми за четирите години. Много поради скромността си не беше ми разказал тогава Алексей Мересиев. Трябваше да доизмислям, да допълвам. Изтрили се бяха в паметта ми портретите на неговите приятели, за които той топло и пламенно разказваше през оная нощ. Трябваше да ги създам отново. Като нямах възможност строго да се придържам о фактите, аз леко измених презимето на героя, и дадох нови имена на ония, които го придружаваха, които му бяха помагали в тежкия път на подвига му. Нека те не ми се сърдят, ако се познаят в разказа.
Нарекох книгата „Повест за истинския човек“, защото Алексей Мересиев е именно истински съветски човек, когото не можа да разбере и до самата си позорна смърт Херман Гьоринг, когото не разбират и досега всички, които са склонни да забравят поуките от историята, които и сега още тайно мечтаят да тръгнат по пътя на Наполеон и Хитлер.
Така се появи тая „Повест за истинския човек“.
Когато тази книга бе написана и готова за печат, поиска ми се, преди да бъде издадена, да запозная с нея главния герой. Но той бе изчезнал безследно в бъркотията на безкрайните фронтови пътища и нито общите ни приятели летци, нито официалните източници, към които се обръщах, можеха да ми помогнат да намеря Алексей Петрович Мересиев.
Повестта вече бе поместена в едно списание, четяха я по московското радио, когато една сутрин ми позвъниха по телефона.
— Иска ми се да се видя с вас — прозвуча в слушалката попресипнал мъжествен, като че познат, но вече позабравен глас.
— А с кого говоря?
— С гвардейския майор Алексей Мересиев.
А след няколко часа той вече влизаше при мене бърз, весел, все така делови, с мечата си, леко клатушкаща се походка. Четирите военни години почти не бяха го променили.
Вчера седя в къщи, чета, радиото работи, но съм се увлякъл и не чувам какво предава. Неочаквано развълнувана се приближава мама и казва: „Я чуй, синко, това е за тебе“. Вслушах се — вярно, за мене: предават какво се бе случило с мене. Учудих се: кой ли е можал да напише това? Та аз на никого не съм разказвал. И изведнъж си спомних нашата среща край Орел и как цяла нощ в землянката не ви дадох да спите с разказите си … Мисля си: че как така, но това бе отдавна, почти преди пет години … Но прочетоха откъса, споменаха автора и ето, реших да ви намеря …
Всичко това той обясни наведнъж, като се усмихваше с предишната си широка и в същото време малко свенлива Мересиева усмивка.
Както става винаги, когато се срещнат двама отдавна невиждали се военни, заговорихме за боеве, за общи познати офицери, споменахме с добра дума ония, които не дочакаха победата. Както и преди. Алексей Петрович разказваше за себе си без желание и аз си обясних, че бе по-воювал още доста и успешно. Заедно с гвардейския си полк бе участвувал в бойната кампания през 1943 — 1945 година. След срещата ни бе свалил край Орел три самолета, а после участвувал в сраженията за Прибалтика и увеличил бойната си сметка с още два самолета. С една дума, бе се разплатил щедро с немците за загубените си в боя крака. Правителството му бе дало званието „Герой на Съветския съюз“.