Алексей дълго оглежда мястото на боя, като търсеше нещо за ядене. Само на едно място той откри затъпкан в снега, вече изкалян, стар, плесенясал сухар и го поднесе до устата си, като вдъхваше жадно киселия мирис на ръжения хляб. Искаше му се да натъпче целия сухар в устата си и да дъвче, да дъвче, да дъвче ароматната хлебна каша. Но Алексей го раздели на три части, двете скри по-дълбоко в задния джоб, а едната почна да рони на трошици и да смуче тия трошици като бонбони, като се стараеше да продължи удоволствието.
Той обходи още веднъж мястото на боя. Внезапно го осени мисълта: „Партизаните трябва да са тук някъде наблизо!“ Нали от техните крака бе утъпкан потъмнелият сняг в храстите и около дърветата. Може би него, скитащия между труповете, вече са го забелязали отнякъде, от върха на някоя ела, иззад храстите или преспите го наблюдава партизански разузнавач. Алексей дигна ръце към устата и завика, колкото сила имаше.
— Хейей! Партизани! Партизани!
Учуди се колко отпаднало и тихо звучи гласът му. Дори ехото, което му се обади от горския гъсталак и което връщаше виковете му обратно, отразени разпокъсано от стъблата на дърветата, му се стори по-високо. — Партизани! Партизании! Хейейй — викаше Алексей, седнал върху снега сред червените купчини на колите и мълчаливите неприятелски трупове.
Викаше и напрягаше слух. Той вече прегракна, продра гласа си. Разбра, че партизаните, като са свършили работата си и са събрали трофеите, отдавна са си отишли — пък и защо им е да остават в безлюдния горски гъсталак? — но види се викаше, надявайки се на чудо, че ето на, сега ще излязат от храстите брадатите хора, за които толкова е слушал, ще го вземат със себе си, ще го отнесат и ще може, макар и един ден, макар и един час да отдъхне, подчинявайки се на чуждата добра воля, за нищо да не се грижи, на никъде да не се стреми.
Само гората му отговаряше със звучно и разпокъсано ехо. И изведнъж — или, така може би му се стори от гългото напрежение? — Алексей чу през мелодичния дълбок шум на боровете глухи и чести ту отчетливо различими, ту все затихващи удари. Той трепна, сякаш отдалече до него стигаше в горския пущинак приятелски зов. Но не повярва на слуха си и дълго седя, протегнал шия.
Не, не се мамеше. Влажният вятър задуха от изток и пак донесе отчетливо различими сега звуци на канонада. Стрелбата не бе ленива и рядка, каквато се чуваше през последните месеци, когато войските, окопали се и укрепили на здрава отбранителна линия, без да бързат, си изпращаха снаряди, като се безпокояха едни за други. Тя звучеше често и напрегнато, сякаш някой търкаляше тежки камъни или често удряше с юмруци по дъното на дъбово буре.
Ясно! Напрегнат артилерийски двубой. Ако се съдеше по звука, линията на фронта се намираше на десетина километра и нещо ставаше там, някой настъпваше, някой отчаяно стреляше, за да се отбранява. Радостни сълзи течаха по страните на Алексей.
Той гледаше на изток. Наистина на това място пътят остро завиваше в противоположна посока, а пред него лежеше снежна пелена. Но оттам той чуваше зовящия звук. Натам водеха потъмнелите продълговати ямички на партизанските следи, някъде в тая гора живееха те, смелите горски хора.
Като бъбреше под носа си: „Нищо, нищо, другари, всичко ще излезе добре“, Алексей смело пъхна тоягата в снега, опря се на нея с брадата си, прехвърли върху тоягата цялата тежест на тялото си и с мъка, но решително премести краката си в пряспата. Той зави от пътя по снежната целина.
10
През този ден не успя да направи по снега дори сто и петдесет крачки. Свечеряването го спря. Той пак си избра стар пън, покри то със сухи клончета, извади заветната си запалка, направена от патрон, щракна с колелцето, щракна още веднъж — и изстина: бензинът в запалката се бе свършил. Той я разтърсва, духа, стараейки се да изкара последните остатъци от бензиновите пари, но напразно. Стъмни се. Искрите, които изхвръкваха изпод колелцето като мънички мълнии, за миг разпръсваха мрака около лицето му. Камъчето се изтри, но той пак не успя да запали огън.