Трябваше пипнешком да допълзи до едно мъничко гъсто борче, да се свие на кълбо, да пъхне брадата си между коленете, да ги обхване с ръце и тъй да затихне, слушайки горското шумолене. Може би през тая нощ отчаяние би обхванало Алексей. Но в спящата гора звуците на канонадата се чуваха по-ясно, струваше му се, че дори почна да отличава кратките удари на изстрелите от глухия бумтеж на взривовете.
Алексей се пробуди сутринта с чувството на неясна глухота, и скръб й веднага помисли: „Какво се е случило? Лош сън ли?“ Спомни си: запалката. Но когато слънцето приветливо огря, когато всичко наоколо — и потъмнелият зърнест сняг, и стъблата на боровете, и самите иглести листа — лъщеше и светеше, това вече не му се струваше голяма беда. Лошото бе друго: като помръдна отеклите си ръце, той почувствува, че не може да стане. Направи няколко неуспешни опита да се изправи, той строши тоягата си подпорка и рухна като чувал на земята. Обърна се по гръб, за да съживи отеклите си членове, и загледа през иглестите клончета на бора към бездънното синьо небе, по което пъргаво плаваха чистички, пухкави, с позлатени къдрави крайчета облаци. Тялото му малко се съживи, но нещо бе станало с краката. Съвсем не можеше да се изправи на тях. Като се държеше за борчето, Алексей още веднъж се опита да стане. Накрая успя, но щом се опита да привлече краката си към дръвчето — веднага падна от слабост и от някаква страшна, нова смъдяща болка в стъпалата.
Нима това е краят? Нима ще трябва да загине ей тук, под боровете, където може би никой никога няма да намери и няма да погребе оглозганите му от зверовете кости? Слабостта непреодолимо го притискаше към земята. Но в далечината гърмеше канонада. Там се водеше бой, там бяха своите. Нима няма да намери в себе си сили, за да преодолее тия последни десет километра?
Канонадата го притегляше, ободряваше го, зовеше го настойчиво и той отговори на тоя зов. Повдигна се на четири крака и по животински запълзя на изток, запълзя отначало несъзнателно, хипнотизиран от звуците на далечния бой, а после вече съзнателно, като разбираше, че така ще се придвижва из гората по-лесно, отколкото с помощта на тоягата, че по-малко ще го болят стъпалата, които не ще носят сега никаква тежест, че като пълзи по животински, ще може да се движи много по-бързо. И пак почувствува как от радост една топка се надига в гърдите му и пълзи към гърлото. Сякаш убеждаваше не себе си, а някого другиго, който бе паднал духом и се съмняваше в успеха на такова невероятно пътуване, той каза високо:
— Нищо, уважаеми, сега вече всичко ще бъде наред След един от преходите той стопли вкочанените си китки, като ги пъхна под мишниците си, допълзя до младичката ела, изряза от нея квадратни парчета кора, после, чупейки ноктите си, одра от брезата няколко дълги бели лика. Измъкна от ботушите си парчета от вълненото шалче, уви с тях ръцете си отгоре, на долната част на дланите сложи като подметки кората, привърза я с лико и я омота с бинтове от личните превързочни пакети. На дясната ръка се получи много удобна и широка подлога. На лявата обаче, където трябваше да се привързва вече със зъби, съоръжението излезе по-несполучливо. Но ръцете бяха сега „обути“ и Алексей запълзя по-нататък, като чувствуваше, че му стана по-леко да се движи. На следващата почивка привърза по късче кора и на коленете.
Към пладне, когато започна забележимо да се стопля, Алексей бе направил вече достатъчно количество „крачки“ с ръцете. Дали защото се бе приближил до канонадата, или в резултат на някаква акустична измама, но тя бе почнала да се чува по-силно. Беше толкова топло, че трябваше да разтвори ципа на комбинезона, да се разкопчае.
Като пълзеше през едно малко блато, покрито със зелени ботруни, подали се под разтопения сняг, съдбата му беше приготвила още един подарък: върху белезникавия, влажен и мек мъх той видя тъпичките нишки на стъбълца с редки, остри, лакирани листчета, а между тях, просто на повърхността на ботруните, имаше червени полусмачкани, но все още сочни зрънца клюква8. Алексей се наведе и направо с устни започна да къса от кадифения, топъл и миришещ на блатна влага мъх зрънце след зрънце.
От приятните сладко-кисели подснежни зрънца на клюквата, от тая първа истинска храна, която ядеше след толкова дни, в стомаха му се явиха спазми. Но силата на волята му не бе достатъчна да дочака края на острата, режеща болка. Той пълзеше по купчинките и вече приспособил се като мечка, събираше с езика и устните си сладко-киселите ароматни зрънца. Така оголи няколко храстчета, без да чувствува нито ледената влага на пролетната вода, която жвакаше в ботушите му, нито палещата болка в краката, нито умората — нищо освен усещането на гладка и тръпчива киселина в устата и приятна тежест в стомаха.