Доповръща му се. Но не можеше да се удържи и отново се залови за клюквата. Сне от ръката си измайсторената от него обувка, набра зрънца в кутията, напълни с тях шлема си, привърза го с лентичките за ремъка си и запълзя по-нататък, като с мъка преодоляваше тежката дрямка, която изпълваше целия му организъм.
През нощта се примъкна под шатрата на стара ела, изяде клюквата, подъвка кора и семки от елови шишарки и заспа с предпазлив, тревожен сън. Няколко пъти му се стори, че някой в мрака безшумно се промъква към него. Отваряше очи, вслушваше се така, че започваше да звъни в ушите му, изваждаше пистолета и седеше вкаменен, потръпващ от звука на паднала шишарка, от шумоленето на замръзващия сняг, от тихото шуртене на мъничките ручейчета под снега.
Едва призори го обори тежък сън. Когато съвсем се съмна, около дървото, под което бе спал, той видя дребните, дантелени следи от лисичи лапи, а между тях по снега се виждаше продълговатата следа на влачещата й се опашка.
Ето кой не му давал да спи! По следите се познаваше, че лисицата е обикаляла наоколо, прикляквала е, пак е обикаляла. Лоша мисъл му мина през ума. Ловците казват, че тоя звяр усеща човешката смърт и почва да преследва обречения. Нима това предчувствие бе примамило към него страхливия хищник?
„Глупост, каква глупост! Всичко ще излезе добре…“ — ободри се той и запълзя, стараейки се по-скоро да се махне от това място.
През тоя ден пак му провървя. В миризливия хвойнов храст, от който той късаше с език сивите матови плодове, видя някаква! чудна топка от окапали листа. Протегна ръка, топката бе тежка и не се разсипа. Тогава почна да отскубва листата и се убоде на стърчащи през тях игли. Досети се: еж. Голям, стар еж, когато се е промъквал в гъстака на храста, за да зимува, за да му е топло, бе набол по себе си окапали есенни листа. Безумна радост обхвана Алексей. През целия си мрачен път той мечтаеше да убие животно или птица. Колко пъти измъкваше пистолета и се прицелваше ту в сврака, ту в сойка, ту в заек и всеки път с мъка надвиваше желанието си да стреля. В пистолета бяха останали само три патрона: два за врага, един в случай на нужда за него. Неохотно прибираше пистолета си. Нямаше право да рискува.
А сега парчето месо само попадна в ръцете му. Без да се замисля нито за минутка, че ежът се смята според вярванията за мръсно животно, той бързо смъкна от животинчето покривката от листа. Ежът не се събуждаше, не се разтваряше и приличаше на смешен, набоден с игли огромен боб. С удар на камата Алексей уби ежа, разтвори го, несръчно одра жълтата кожа на корема и иглестия щит, разсече го на части и с наслаждение започна да ръфа със зъби още топлото, синкаво, жилаво месо, здраво залепено за костите. Ежът беше изяден наведнъж без остатък. Алексей раздроби и погълна всичките малки кости и едва след това усети в устата си отвратителния дъх на кучешко месо. Но какво значеше тоя Дъх в сравнение с пълния стомах, от който по целия му организъм се разливаше ситост, топлота и дрямка!
Той още веднъж огледа, изсмука всяка костичка и полегна на снега, наслаждавайки се на топлината и покоя. Може би щеше да заспи, ако не беше го разбудило раздалото се из храстите предпазливо джафкане на лисица. Алексей наостри уши, но внезапно между глухото бумтене на оръдейната канонада, която се чуваше през цялото време от изток, той чу кратките трясъци на картечните изстрели.
Моментално отпъдил умората и забравил за лисицата и почивката, той отново запълзя напред, навътре в гората.
11
Зад малкото блато, което препълзя, се откри поляна, пресечена от стара ограда от посивели от ветровете пръти, вързани с лико и върбови пръчки за забити в земята колове.
Между двата реда ограда тук-таме се виждаше изпод снега коловоз на напуснат, неизползуван път. Значи някъде наблизо има железница! Сърцето на Алексей тревожно затуптя. Едва ли германци ще се вмъкнат а такава пустош. Дори и така да е, там все още има свои, а те, разбира се, ще приберат, ще скрият ранения, ще му помогнат.
Като почувствува близкия край на скитанията си, Алексей запълзя, без да жали сили, без да почива. Той пълзеше, като се задъхваше и падаше по очи на снега, губеше съзнание от напрежение, пълзеше, като се мъчеше по-скоро да стигне гребена на хълмчето, от което навярно щеше да се види спасителното село. Стремеше се с последни сили към селото, а не забелязваше, че освен тая ограда и коловоза, който все по-ясно и по-ясно се показваше изпод разтопения сняг, нищо не говореше за близостта на човек.