В сърцето му накипяваше тежка и мъчителна тъга. Да не ги пускат, да не ги пускат по-нататък! Да се бият, да се бият с тях, докато имат сили като оня руски войник, който лежеше на горската поляна върху купчина неприятелски трупове.
Слънцето се докосваше вече до сивите зъбери на гората. Алексей запълзя натам, където някога е била селската улица. Тежък мирис на трупове се носеше от пожарищата. Селото му се стори много по-безлюдно от глухия горски гъсталак. Изведнъж някакъв страничен шум го накара да настръхне. При крайното пепелище той видя куче. Това бе дворно куче, дълговласо, клепоухо, някакъв обикновен Бобик или Жучка. То ръмжеше глухо и ръфаше къс замръзнало месо, като го натискаше с лапи. Щом видя Алексей, това куче, което трябваше да бъде най-добродушното същество, предмет на постоянното мърморене за домакините и любимец на децата, изведнъж заръмжа и показа зъбите си. В очите му пламна такъв свиреп огън, че Алексей почувствува как настръхнаха косите му. Той свали от ръката си обувката и бръкна в джоба си за пистолета. Няколко мига те — човекът и кучето, станало вече звяр — упорито се вглеждаха един в друг. После в кучето се пробудиха, изглежда, спомени, то наведе глава, виновно замаха опашка, грабна плячката си и като подви задница, отдалечи се зад черната купчина на пожарищата.
Не, да бяга, по-скоро да се махне оттук! Използувайки последните минути от деня, Алексей запълзя към гората, без да търси път, направо през целината, като се стремеше почти инстинктивно натам, където сега вече ясно се чуваха звуковете на канонадата. Тя го привличаше като магнит със сила, която растеше, колкото повече се приближаваше.
12
Така пълзя още ден, два или три. Той загуби сметка за времето, всичко се сля в една непрекъсната верига от автоматични усилия. Понякога го обхващаше нещо като дрямка, като унасяне. Той заспиваше, както вървеше, но силата, която го влачеше на изток, бе толкова голяма, че и в полусънно състояние продължаваше бавно да пълзи, докато се натъкнеше на дърво или храст или се спънеше ръката му и той падаше по очи в омекналия сняг. Цялата му воля, всичките му неясни мисли бяха съсредоточени като във фокус в една мъничка точка: да пълзи, да се движи напред на всяка цена.
По пътя той оглеждаше жадно всеки храст, но не намери други таралежи. Хранеше се със заледени боровинки, смучеше мъх. Веднъж му се изпречи голям мравуняк. Той се издигаше в гората като гладка, сресана и измита от дъждовете купчинка сено. Мравките още не бяха се събудили и жилището им изглеждаше мъртво. Но Алексей мушна ръка в тая рохкава купа и когато я измъкна, тя беше покрита с мравки, които здраво се бяха впили в кожата му. И почна да яде тия мравки, като усещаше с наслада в сухата си попукана уста острия и тръпчив вкус на мравчената киселина. Той продължаваше да пъха ръка в мравчената купчина, докато целият мравуняк оживя, разбуден от неочакваното нападение.
Мъничките насекоми яростно се защищаваха. Те изпохапаха ръката на Алексей, устните му, езика му, промъкнаха се под комбинезона и жилеха тялото му, но тия ухапвания му бяха дори приятни. Острият вкус на мравчената киселина го ободри. Почувствува жажда. Между ботруните Алексей забеляза мъничка локвичка мътна горска вода и се наведе над нея. Наведе се — и веднага се отдръпна: от тъмното водно огледало на фона на синьото небе го гледаше страшно, непознато лице. То приличаше на покрит с тъмна кожа череп, обрасъл с нечиста, вече накъдриласе четина. От тъмните очни ями гледаха големи, кръгли, диво блестящи очи, сплъстени кичури коси падаха над челото му.
„Нима това съм аз?“ — помисли Алексей и като се боеше отново да се наведе над водата, не пи, а хапна сняг и запълзя по-нататък на изток, който го привличаше с все същия могъщ магнит.
Влезе да нощува в голяма бомбена яма, заобиколена с жълт бруствер от изхвърления от взрива пясък. На дъното й бе тихо и удобно. Вятърът не се вмъкваше тук, а само шумолеше, като събаряше надолу песъчинки. Звездите отдолу се виждаха необикновено светли и сякаш висяха ниско над главата, а кичестото клонче на бора, което се поклащаше през всичкото време, сякаш бе ръка, която постоянно изтрива и чисти с кърпа тия блестящи пламъчета. Призори стана студено. Скреж покри гората, вятърът промени посоката си и задуха от север, като го превръщаше в лед. Когато мътната закъсняла утрин се промъкна най-после между вейките на дърветата, а гъстата мъгла улегна и малко се разреди, всичко наоколо се оказа покрито с плъзгава ледена корица, а боровата клонка над ямата вече изглеждаше не като ръка, която държи кърпа, а като чуден кристален полилей с дребни висулки. Тия висулки тихо и хладно звъняха, когато вятърът ги разклащаше.