През тая нощ Алексей някак особено отслабна. Той дори не се опита да дъвче борова кора, запас от която носеше в пазвата си: С труд се надигна от земята, сякаш тялото му се бе залепило за нея през нощта. Без да отърсва от комбинезона, от брадата и мустаците си замръзналия по тях лед, той почна да се катери по стената на ямата. Но ръцете безсилно се плъзгаха по замръзналия през нощта пясък. Опита се отново и отново да излезе, но всеки път се смъкваше на дъното на ямата. Всеки път опитите му ставаха по-слаби. Най-после с ужас се убеди, че без чужда помощ няма да може да излезе. Тая мисъл още веднъж го накара да се покатери по плъзгавата стена. Направи само няколко движения и се плъзна, безсилен и немощен.
„Край! Сега вече ми е все едно!“
Той се свря в дъното на ямата, чувствувайки в цялото си тяло този страшен покой, който размеква и парализира волята. С бавно движение извади от джоба на рубашката си изтритите писма, но нямаше сили да ги чете. Измъкна обвитата в целофан снимка на девойката с пъстра рокля, седнала в тревата на цъфнала ливада. Сериозно и тъжно се усмихна и я попита:
— Нима сбогом? — И изведнъж трепна и застана със снимката в ръка: някъде високо над гората, в хладния мразовит въздух, му се счу познат звук.
Той тутакси се събуди от тежката дрямка. Нищо особено нямаше в тоя звук. Той бе толкова слаб, че дори острото ухо на дивото животно не би го отличило от спокойното шумолене на заскрежените върхари на дърветата. Но Алексей го чуваше все по-ясно. По особената свиреща нота той безпогрешно позна, че лети „ишачок“, на какъвто летеше и той.
Бръмченето на мотора се приближаваше, нарастваше, преминаваше ту в свирене, ту в стон, когато самолетът се превърташе във въздуха, и ето най-после високо в сивото небе се появи мъничко, бавно движещо се кръстче, което ту изчезваше, ту отново изплаваше от сивата мъгла на облаците. Ето! виждат се вече червените звезди На крилата му, ето го над самата глава на Алексей, блесна на слънцето с крила и направи лупинг, обърна се и се отправи назад. Скоро бръмченето му затихна, потъна в шума на заскрежената гора с нежно звънтящи от вятъра клони, но на Алексей още дълго се струваше, че чува тоя свирещ тънък звук.
Той си представи, че е в кабината. За миг само, през който човек не би успял дори да изпуши цигара, той щеше да бъде на любимото горско летище. Кой ли летеше? Може би Андрей Дегтяренко бе излязъл на утринно разузнаване. Той обичаше през време на разузнаването да се вдига високо с тайна надежда да срещне противник … Дегтяренко… Самолета … Момчетата…
Усетил в себе си нов прилив на енергия, Алексей огледа заледените стени на ямата. Е, да! Така няма да излезеш, Но не бива да лежиш на хълбок и да чакаш смъртта! Той измъкна камата от ножницата и с бавни, слаби удари почна да сече ледената кора, да изгребва с нокти замръзналия пясък, да прави стъпала. Изпочупи ноктите си, окървави пръстите си, но все по-упорито дълбаеше с ножа и ноктите. После, като се опираше на коленете и ръцете си по тия стъпала ямички, започна бавно да се изкачва. Успя да се добере до насипа. Още едно усилие — да легне бавно на него, да се изкачи. Ала краката му се подхлъзнаха и като удари силно лицето си о леда, се търколи долу. Удари се силно. Но бръмченето на мотора още звучеше в ушите му. Той отново почна да се катери и отново се подхлъзна. Тогава, като огледа критически работата си, залови се да дълбае отново стъпалата, направи краищата на горните по-остри и пак запълзя, като предпазливо напрягаше силите на все по-отслабващото си тяло.
С голям труд се прехвърли през пясъчния насйп, безсилно се търколи от него. И запълзя нататък, накъдето отлетя самолетът, откъдето слънцето се издигаше над гората, като разгонваше мъглата, топеше снега и блестеше в кристалите на поледицата.
13
Но му бе вече трудно да пълзи. Ръцете му трепереха, не издържаха тежестта на тялото и се подгъваха. Няколко пъти той падна по лице в омекналия сняг. Сякаш земята бе увеличила много пъти притегателната си сила. Не можеше да я надвива. Страшно му се искаше да легне и да почине макар мъничко, макар половин час. Но днес нещо неудържимо привличаше Алексей напред. И като надвиваше сковаващата го Умора, той все пълзеше и пълзеше; падаше, ставаше и пак пълзеше, без да усеща нито болка, нито глад, без да вижда и чува нищо освен звуковете на канонадата и престрелката.