На днешния читател някои страници от „Повест за истинския човек“ ще се видят може би остарели. По-ясно ще проличат и някои художествени слабости. Но и за него, както и за бъдещия читател на утрешния ден книгата на Борис Полевой няма да загуби силата си на вълнуващ човешки документ за Великата отечествена война, която бе изпитание не на оръжие и военна техника, а на идеи. На големия исторически кръстопът се срещнаха в жесток двубой силите на човеколюбието и светлината със силите на човеконенавистничеството и мрака. Всеки знае кому принадлежи победата и с цената на какви жертви тя бе заплатена.
Алексей Мересиев бе един от милионите бойци на армията, която спаси човечеството. Истинският човек на социалистическия строй даде всичко за това спасение. На този човек, на неговите синове и дъщери принадлежи бъдещето, към което продължава да крачи в съзнанието на милиони читатели и безногият герой на „Повест за истинския човек“. Такива герои винаги живеят и винаги побеждават — и в живота, и в литературата.
Веселин Йосифов
ПЪРВА ЧАСТ
1
Звездите още блестяха остро и студено, но небето на изток вече започна да светлее. Полека-лека из тъмнината изплуваха дърветата. Ненадейно по върховете им премина силен и свеж вятър. Гората изведнъж оживя, зашумя пълнозвучно и звънливо. С тревожен, свистящ шепот се разговориха помежду си столетните борове и сух скреж с меко шумолене се посипа от раздвижените вейки.
Вятърът стихна тъй внезапно, както беше налетял. Дърветата отново застинаха в хладно вцепенение. Изведнъж станаха доловими предутринните горски звуци: лакомото глозгане на вълците на съседната поляна, предпазливото кявкане на лисиците и първите, още несигурни удари на събудилия се кълвач, които кънтяха в тишината на гората тъй музикално, сякаш той не дълбаеше стъблото на дърво, а кухото тяло на цигулка.
Вятърът изшумоля отново поривисто в тежките иглолистни корени на боровете. Последните звезди тихо угаснаха на побледнялото небе. Самото небе стана по-плътно и по-ниско. Гората отърси от себе си остатъка от нощния мрак и се възправи в цялото си зелено величие. По това, как почервеняха и засветиха къдравите глави на боровете и острите върхове на елите, се познаваше, че слънцето изгрява и че раждащият се ден обещава да бъде ясен, мразовит, стегнат.
Стана съвсем светло. Вълците се скриха в горските гъсталаци, за да смелят нощната плячка, изчезна от поляната и лисицата, като остави на снега дантелена, хитро преплетена следа. Старата гора зашумя спокойно, нестихващо. Само птичата глъчка, чукането на кълвача, веселото цвърчене на стрелкащите се между клоните жълти синигери и напрегнатият сух крясък на сойката внасяха разнообразие в тоя тежък, тревожен и провлечен, преливащ се на меки вълни шум.
Една сврака, която чистеше черния си клюн о клончето на ела, изведнъж възви глава настрана, вслуша се, клекна, готова да скокне и да отлети. Тревожно изпукаха съчки. Нещо голямо, силно вървеше през гората, без да търси път. Храстите запращяха, залюшкаха се върхарите на младите борчета, заскриптя слягащата се снежна кора. Свраката изкряска и разперила опашка като перата на стрела, литна надалеч в права посока.
През напудрените с утринен скреж борови клончета се промъкна дълга кафява муцуна, увенчана с тежки разклонени рога. Изплашените очи огледаха голямата поляна. Розовите кадифени ноздри, които изпускаха гореща пара от разтревоженото дишане, трепетно замърдаха.
Старият лос се вкамени сред боровете като статуя. Само рошавата кожа нервно потръпваше на гърба. Наострените уши ловяха всеки звук и слухът му беше толкова остър, че животното чуваше как червеят гризе дървесината на бора. Но дори и тия чувствителни уши не чуваха в гората нищо друго освен птичата врява, чукането на кълвача и спокойния звън на боровите върхари.