Когато ръцете му вече не го държаха, той опита да пълзи на лакти. Това беше много неудобно. Тогава легна и като се подпираше с лакти на снега, опита се да се търкаля. Успя. Да се търкаля от една страна на друга беше по-лесно, не се изискваха големи усилия. Само много му се замайваше главата, за минута губеше съзнание и често трябваше да се спира и да сяда на снега, като чакаше да престанат да се въртят земята, гората и небето.
Гората почна да оредява, на места просветваха плешивините на сечища:
По снега се забелязваха следи на зимни пътища. Алексей вече не мислеше ще успее ли да стигне до своите, но знаеше, че ще пълзи, ще се търкаля, докато тялото му бъде в състояние да се движи. Когато от тая страшна работа на всичките си отслабнали мускули той за миг губеше съзнание, ръцете и цялото му тяло продължаваха да правят същите сложни движения и той се търкаляше по снега — към звука на канонадата, на изток.
Алексей не помнеше как бе прекарал тая нощ и много ли се беше придвижил до сутринта. Всичко потъваше в мрака на мъчителна полудрямка. Смътно си спомняше само преградите, които се изпречваха на пътя му: златното стъбло на отсечен бор, което изпускаше янтарна смола, купчина греди, трески и стърготини, които се търкаляха навсякъде, някакъв пън с ясни годишни колелца върху отрязаната страна.
Страничен звук го извади от полудрямката, върна съзнанието му, накара го да седне и да се огледа. Той се видя сред голямо горско сечище, залято от слънчеви лъчи, затрупано с отсечени необработени дървета, с греди, натрупани на грамади дърва. Обедното слънце се издигаше над главата му, силно миришеше на смола, на нагрети борови листа, на сняг и на влага, а някъде високо над неразмръзналата земя звънеше чучулига, захласваше се, унасяше се в простата си песенчица.
Изпълнен с усещане на неясна опасност, Алексей огледа сечта. Сечището бе скорошно, незапустяло, листата от окастрените дървета не бяха още успели да повехнат и пожълтеят, лепкава смола капеше от отрезите, пресните трески и влажната кора, които се валяха навсякъде, миришеха. Значи сечището живееше. Може би германците приготвят тук дървета за блиндажи и укрепления. Тогава трябва по-скоро да се маха. Дърварите могат всеки момент да дойдат. Но тялото му сякаш се вкамени, сковано като в обръч от болка, и нямаше сили да се мръдне.
Да продължава ли да пълзи? Но инстинктът, който се бе развил в него през дните на горския му живот, го предупреждаваше. Той не бе видял, не, бе почувствувал по зверски, че някой внимателно и упорито го следи. Кой е? Гората е тиха, над сечището звъни чучулига, кълвачи дълбаят глухо, сърдито припискват синигерчета и стремително прелитат в клюмналите клончета на отсечените борове. И въпреки това с цялото си същество Алексей чувствуваше, че го следят.
Изпращя клонче. Той се огледа и видя в сивите клонки на младо гъсто борче, които поклащаха заедно къдравите си върхове по посока на вятъра, няколко клончета, които живееха някакъв особен живот и потреперваха не в такта на общото движение. И на Алексей му се стори, че оттам се дочуваше тих, развълнуван шепот, човешки шепот. И пак, както при срещата с кучето, почувствува как се изправиха косите му.
Той измъкна от пазвата си ръждясалия, опрашен пистолет и трябваше да вдигне предпазителя с двете си ръце. Когато затворът щракна, сякаш някой се отдръпна в борчетата. Няколко дръвчета наведоха връхчетата си, като че някой ги бе закачил, и пак всичко затихна.
„Какво е това — звяр или човек?“ — помисли си Алексей и му се стори, че в храстите някой също въпросително казва: „Човек?“ Сторило ли му се беше, или наистина там в храстите някой говореше на руски. Но да, именно на руски. И от това, че говореха на руски, той почувствува изведнъж такава луда радост, че без да мисли кой е там — приятел или враг, нададе тържествуващ вик, скочи на крака, с цялото си тяло се хвърли напред към гласа, но изведнъж със стон падна като отсечен и изпусна в снега пистолета …
14
Като падна след несполучливия опит да стане, Алексей загуби за миг съзнание, но същото онова усещане на близка опасност го свести Без съмнение в боровите храсти се криеха хора, те го гледаха и за нещо си шепнеха.
Той се повдигна на ръце, взе от снега пистолета си и като го държеше незабелязано до земята, почна да наблюдава. Опасността го извади от полузабравата. Съзнанието му работеше ясно. Кои ли бяха? Може би дървари, които германците изпращат тук да приготвят дърва? Може би руси, такива Като него, окръжени, които се промъкват от германския тил през линията на фронта при своите? Или някои от местните селяни? Нали той чу как някой ясно извика: „Човек?“