Пистолетът трепереше в ръцете му, вдървени от пълзенето. Но Алексей се приготви да се бори и добре да изразходва и последните три патрона…
В това време от храстите се чу развълнуван детски глас:
— Хей, ти кой си? Дойч? Ферщеен!9 Тези чудни думи стреснаха Алексей, но викаше без съмнение русин и без съмнение момче.
— Какво правиш тук? — запита друг детски глас.
— А вие кои сте? — отговори Алексей и млъкна, поразен от това, колко безсилен и тих бе гласът му.
Гласът му предизвика уплаха зад храстите. Там дълго си шепнеха, ръкомахаха така, че клонките на борчетата се люлееха.
— Ти не ни залъгвай, няма да ни измамиш! Аз ще позная германец от пет версти по миризмата. Ти германец ли си?
— А вие кои сте?
— А защо искаш да знаеш? Не ферщея …
— Аз съм русин.
— Лъжеш … Да пукна, ако не лъжеш, фриц!
— Аз съм русин, русин, летец съм, германците ме свалиха.
Сега Алексей не се предпазваше. Той се убеди, че зад храстите са свои — руски, съветски хора. Те не му вярваха, какво от това, войната учи на предпазливост. През целия си път едва сега той почувствува, че съвсем е отслабнал, че не може вече да помръдне нито ръка, нито крак, нито да върви, нито да се защищава. Сълзи течаха по черните вдлъбнатини на бузите му.
— Виж, плаче! — чу се иззад храстите. — Ей, ти, защо плачеш?
— Но аз съм русин, русин съм, свой, летец.
— А от кое летище?
— Но вие кои сте?
— Защо питаш, ти отговаряй!
— От Мончаловското, помогнете ми, излезте! По дяволите…
В храстите си зашепнаха по-оживено. Алексей ясно чуваше фразите:
— Виж, казва, че е от Мончаловското… може да е вярно… И плаче… Ей, ти, летецо, хвърли нагана! — извикаха му. — Хвърли го, ти казвам, иначе няма да излезем, ще избягаме!
Алексей хвърли настрана пистолета. Храстите се размърдаха и две хлапета, предпазливи като любопитни синигерчета готови всяка минута да скочат и да офейкат, хванати за ръце, почнаха предпазливо да се приближават към него, а по-големият, слабичък, синеок, с руси, кълчищени коси, стискаше готова брадвата, решил сигурно да я употреби при нужда. След него, като се криеше зад гърба му и поглеждаше оттам с очи, пълни с неукротимо любопитство, вървеше по-малкият, червенокос, с личице на петна от лунички, вървеше и шепнеше:
— Плаче. И наистина плаче. А пък мършав, мършав.
По-големият, като се приближаваше до Алексей и все още държеше брадвата, ритна по-надалече с, големите си бащини ботуши лежащия на снега пистолет:
— Казваш, че си летец? А документи имаш ли? Покажи!
— Кои са тук? Наши или германци? — шепнешком, неволно усмихвайки се, попита Алексей.
— Зная ли? На мене не ми докладват. Тук е гора — дипломатично отговори по-големият.
Трябваше да бръкне в рубашката за удостоверението. Червената командирска книжка със звезда произведе върху момчетата вълшебно впечатление. Сякаш губеното през дните на окупацията детство изведнъж се върна само защото пред тях се намираше свой, роден летец от Червената армия.
— Свои, свои са, вече трети ден свои!
— Чичко, ти защо си такъв мършав?
— …Тук нашите така ги драха, така ги чесаха, така ги пердашиха. Тук имаше чудо бой! Гъмжеше от тях, страшно много бяха, страшно!
— И хукнаха кой как може… Един, привързал за стръките корито, пътува с коритото. Други двама ранени вървят, държат се за конската опашка, а трети се качил на коня като фон барон … Къде те свалиха, чичко?
Като побъбраха, момчетата почнаха да действуват. От сечището до жилищата според техните думи имало пет километра. Алексей, който бе съвсем отслабнал, не можеше дори да се обърне, за да легне по-удобно на гръб. Шейничката, с която момчетата бяха дошли за ракитак на „германското сечище“, бе съвсем мъничка, пък не бе и по силите на момчетата да влачат човека без път по снежната целина. Големият, който се казваше Серьока, заповяда на братчето си Федка да тича с всички сили в селото и да повика хора, а сам той остана при Алексей да го караули, както той обясни, от германците, понеже тайно не му се доверяваше и си мислеше: „А дявол го знае, фрицът е хитър и на умиращ ще се престори, и документи ще ти покаже…“ Но впрочем малко по малко тия съмнения се разпръснаха, момчето се разбъбра.
Алексей дремеше с полузатворени очи върху меките пухкави борови клонки. Той слушаше и не чуваше разказа му. През спокойната дрямка, която изведнъж неочаквано скова тялото му, долитаха до съзнанието му само отделни несвързани думи. Без да вниква в смисъла им, Алексей през съня си се наслаждаваше на звуците на родната реч. Едва после узна историята на злочестите жители на селцето Плавня.