Германците дошли в тия горски и езерни краища още през октомври, когато жълтите листа горели по брезите, а трепетликите били като пламнали от сигнален червен огън. В района на Плавня нямало боеве. Тридесет километра по на запад, като унищожили червеноармейската част, която загинала върху укрепленията на набързо построената отбранителна линия, германските колони начело с мощен танков авангард отминали Плавня, скрита встрани от пътя край горското езеро, и се понесли на изток. Те се стремели към големия железопътен възел Бологое, та като го завземат, да отделят западния от северозападния фронт. Тук, върху далечните подстъпи към тоя град, през летните месеци и цялата есен жителите на Калининска област — граждани, селяни, жени, старци и младежи, хора от всички възрасти и всички професии — ден и нощ, в дъжд и жега, страдайки от комарите, от блатната влага, от лошата вода, копаели и строели укрепления. Укрепленията се простирали от юг на север на стотици километри през гори, по бреговете на езера, рекички и ручеи.
Много страдания преживели техните строители, но трудът им не отишъл напразно. Напредвайки, германците пробили няколко отбранителни пояса, но на едно от последните укрепления били задържани. Боевете станали позиционни. Германците не успели да се промъкнат до град Бологое и били принудени да пренесат центъра на удара по на юг, а тук преминали в отбрана.
Жителите на село Плавня, които подобрявали обикновено оскъдното плодородие на своите песъчливи поля със сполучлив риболов в горските езера, вече съвсем се били зарадвали, че войната ги е отминала. Преименували, както изисквали германците, председателя на колхоза в кмет и продължили да живеят както по-рано общо, надявайки се, че германците няма вечно да тъпчат съветската земя и че те, плавненци, може би ще могат мирно да изчакат да отмине нещастието. Но след германците с мундири с цвета на блатна леща пристигнали с коли германци с черни дрехи с череп и кости на кепетата. На жителите на Плавня било заповядано да представят за двадесет и четири часа петнадесет доброволци, които желаят да заминат на постоянна работа в Германия. В противен случай селото щяло да бъде сполетяно от големи нещастия. Доброволците трябвало да се явят при последната къща, където се намирали колхозният рибен склад и управата, като вземат със себе си смяна бельо, лъжица, вилица, нож и храна за десет дни. На дадения срок никой не дошъл.
Впрочем германците с черни дрехи, сигурно опитът ги беше вече научил, твърде не се надявали на това. Те хванали и разстреляли за назидание пред сградата на общината председателя на колхоза, наречен кмет, старата възпитателка на детската градина Вероника Григориевна, двама колхозни бригадири и още десетина селяни, които им попаднали под ръка. Заповядали телата да не се погребват и заявили, че така ще стане с цялото село, ако след едно денонощие доброволците не се явят на посоченото в заповедта място.
Доброволците пак не се явили. А сутринта, когато германците от специалната SS команда тръгнали из селото, всички къщи се оказали празни. В тях нямало никой — ни старци, ни деца. През нощта, изоставили своите домове, земята, целия свой с години събиран имот, почти всичкия добитък, хората били изчезнали безследно под прикритието на гъстите нощни мъгли в тия краища. Цялото село, както си било, до последния човек се вдигнало и заминало в горския гъсталак — на осемнадесет версти, на старото сечище. Като изкопали землянки, мъжете отишли партизани, а жените и децата останали да страдат в гората до пролетта. Специалната команда изгорила до основи бунтовното село, както и повечето от селата и населените места в тоя район, наречен от германците мъртва зона.
— …Моят баща бе председател на колхоза, те го наричаха кмет — разказваше Серьока и думите му долитаха до съзнанието на Алексей сякаш иззад стена, — така го и убиха, и по-големия ми брат убиха, инвалид бе, без ръка, вършачката му отряза ръката. Шестнадесет души … Аз сам видях, нас всички ни заставиха да гледаме. Татко все викаше, все псуваше… „Ще ви платят за нас, кучи синове! — викаше. — С кървави сълзи — викаше — ще заплачете за нас…“
Летецът изпитваше странно усещане, като слушаше бъбренето на мъничкото русокосо селянче с големи, тъжни, уморени очи. Той сякаш плуваше в лепкава мъгла. Непреодолима умора обгръщаше силно цялото му тяло, изтощено от нечовешкото напрежение. Той не можеше да помръдне дори пръста си и не можеше да си представи как само преди два часа още се бе движил.