… Алексей помни: лежи той в мъничка, тъмна земна дупка; забодена в стената, гори борина, тя леко пуши, пращи и рони искри. В нейната светлина от нара се виждат: масата, скована от сандък от германски мини и закрепена на забит в земята кол, и пънчетата около нея вместо столчета, и тънката жена, облечена по старчески с черна рокля, наведена над масата — по-малката снаха на дядо Михайла, Варвара — и главата на самия старец, покрита с побелели редки къдрици.
Алексей лежи на дюшек от домашна тъкан на райета, напълнен със слама. Той е завит все със същата овча шуба от разноцветни кръпки. От шубата приятно мирише на нещо кисело, такова едно всекидневно и домашно. И макар че цялото тяло го боли като пребито с камъни, а краката му горят, сякаш на стъпалата са сложени нажежени тухли, приятно е да се лежи така неподвижно, като знаеш, че никой няма да те мръдне, че не трябва нито да се движиш, нито да мислиш, нито да се криеш.
Димът от огнището, направено на земята в ъгъла, се стеле на сиви, преливащи се пластове и на Алексей му се струва, че не само тоя дим, но и масата, и сребърната глава на дядо Михайла, който винаги е зает с нещо, нещо майстори, и тънката фигура на Варя — всичко се разтапя, люлее се, разтяга се. Алексей затваря очи. Отваря ги, разбуден от притока на хладен въздух, който полъхва от вратата, обкована със зебло с черен германски орел. До масата стои някаква жена. Тя е сложила върху нея торбичка и още държи отгоре ръце, сякаш се колебае дали да я вземе обратно, въздиша и говори на Варвара:
— Грис е това … От мирно време сме го пазили за Костюнка. Сега на Костюнка нищо не му трябва. Вземете го, сварете на своя квартирант кашица. Тя е за деца, кашицата де, тъкмо за него е сега кашица.
Тя се обръща и тихо си отива, като облъхва всички със своята скръб. Някой донася замразена платика, друг — питки, изпечени върху камъните на огнището, от които из цялата землянка се разнася кисела, топла хлебна пара.
Пристигат Серьонка и Федка. Със селско почитание Серьонка снема на вратата пилотката от главата си и казва: „Здравейте“, поставя на масата две бучки рязана захар и полепнали по тях махорка и трици.
— Мама ги прати. Тя е полезна, захарта, яжте — казва той и деловито се обръща към дядото: — Пак ходихме на пепелището. Котле изровихме, две лопати, малко обгорели, брадва без дръжка. Донесохме ги, ще потрябват.
А Федка, който поглежда иззад брат си, жадно хвърля погледи към белеещите се на масата бучки захар и шумно преглъща слюнката си.
Едва много по-късно, когато обмисляше всичко това, Алексей можа да прецени подаръците, които му правеха в селището, където през тая зима загинаха от глад една трета от жителите, където нямаше семейство, непогребало един, а някои двама мъртъвци.
— Ех, жени, жени, цена нямате, жени! А? Чуваш ли, Альоха, казвам, руската жена, чуваш ли, цена няма. Само да й трогнеш сърцето, и последното си залъче ще даде, главицата си ще заложи, нашата жена де. А? Не е ли така? — бъбреше дядо Михайла, като приемаше всички тези подаръци за Алексей, отново се залавяше за някаква своя вечна работа — поправяше такъмите, зашиваше хамута или подкърпваше пробитите валенки. — И в работата си рядко, Альоха, тая същата жена ще ни се даде, ами току-виж, нарежда и мъжа на работа. Само езикът на тая жена, ох, езикът! Забъркаха ми, Альоха, тия същите дяволски жени главата, ами, просто съвсем ме забъркаха. Когато моята Анисия умря, аз, грешният човек, помислих: „Слава тебе, господи, ще поживея в тишина и мир!“ Ето че бог ме наказа. Нашите селяни, които останаха невзети в армията, всички избягаха от германците и станаха партизани и аз останах заради големите си грехове женски командир, като козел в овче стадо… Ох-хо-хо!
В това горско селище Алексей видя много неща, които дълбоко го поразиха. Германците бяха лишили жителите на Плавня от жилища, от имот, от инвентар, от добитък, от домашни дреболии, от облекло — от всичко, което бе събирано с труд от много поколения; хората живееха сега в гората, търпяха големи бедствия, страх от всекидневна заплаха, че германците ще ги открият, гладуваха, мряха, но колхозът, който прогресивните хора в тридесетата година след полугодишна борба и спорове най-после успяха да организират, не се разпадна. Напротив, тежките изпитания на войната още повече сплотиха хората. Дори землянките си копаха колективно и се заселиха в тях не по старому, на кого където попадне, а по бригади. Вместо убития зет председателските задължения пое върху себе си дядо Михайла. Той свято пазеше в гората колхозните обичаи и сега ръководеното от него пещерно село, забутано в гъсталаците на боровата гора, по бригади и звена се готвеше за пролетта.