— Дръж се, Альоха! Ау, приятелю, дръж се, такава ще бъде нашата работа с теб сега значи! Слушал съм, че във Финландия така общо, казват, мъжете и жените се къпят в една баня. Какво, не е ли истина? Може и да лъжат. А тя, Варка де, сега е значи нещо като милосърдна сестра при ранен войник. Да. И не се полага да се срамуваш от нея… Дръж го, аз ще му снема рубашката. Гледай, изгнила е рубашката, сама пада.
И в тоя момент Алексей забеляза ужас в големите й тъмни очи на младата жена. През подвижната пелена на парата за пръв път след катастрофата той видя тялото си. На златистата пшеничена слама лежеше покрит с тъмна кожа човешки скелет, с рязко очертаващи се кълба на коленните капачета, с кръгли и заострени тазовикости, със съвсем хлътнал корем, с ясни полукръжия на ребрата.
Старецът шъташе около ведрото с лишията. А когато, напоил Изтривалката в сивата и лугава течност, се надвеси над Алексей и съзря тялото му в горещата мъгла, ръката с изтривалката застина във въздуха.
— Ах, ти, нещастие! Сурьозна ти е работата, братко Альоха. А? Сурьозна, казвам. От германците, братко, значи се измъкна, но от нея, от косата й…
И изведнъж се нахвърли върху Варя, която подкрепяше Алексей отзад:
— А ти какво се загледа в голия човек, безсрамнице! Защо си хапеш устните? Ух, жените сте всичките сврачешко племе. А ти, Алексей, недей, недей да мислиш нищо лошо. Ние, братко, на нея, на косата й, току-тъй няма да те дадем. Тъй зер, ние тебе значи ще те излекуваме, ще те поправим, така е!… Само здраве да е!
Сръчно и предпазливо като дете той миеше Алексей с лишия, обръщаше го, обливаше го с гореща вода, отново го триеше и триеше с такова усърдие, че ръцете му, които се плъзгаха по ръбовете на костите, скоро заскърцаха.
Варя мълчаливо му помагаше.
Напразно й се кара старецът. Тя не гледаше това страшно костеливо тяло, което безсилно увисваше на ръцете й. Стараеше се да гледа настрана, а когато между облаците пара неволно съзираше крака или ръката на Алексей, в нея пламваха искри на ужас. Почваше да й се струва, че това не е непознат, незнайно как попаднал в тяхното семейство летец, а нейният Миша, че не тоя неочакван гост, а нейният мъж, с когото бе прекарала всичко на всичко една пролет, здрав момък с големи и светли лунички на светлото безвеждо лице, с грамадни силни ръце, германците са довели до това състояние и че това е неговото, Мишовото, безсилно и понякога сякаш мъртво тяло, което сега държат ръцете й. И й ставаше страшно, главата й почваше да се замайва и само като хапеше устни, тя се удържаше от припадък…
… А след това Алексей лежеше на своя раиран, тънък дюшек в дългата кръпка до кръпка, но чиста и мека риза на дядо Михайла с чувство на свежест и бодрост в цялото си тяло. След банята, когато парата излезе от малкото прозорче, направо на тавана над огнището, Варя му даде да пие малко поокаден чай от боровинки. Той го пиеше със зрънца! от ония същите две парченца захар, които бяха донесли момченцата и които Варя ситно-ситно бе натрошила за него върху бяла брезова коричка. После заспа за пръв път здраво и без сънища.
Събуди го висок разговор. В землянката бе почти тъмно, борината едва мъждукаше. В тоя мъгляв мрак трептеше острото тенорче на дядо Михайла: — Женски ум, къде ти е съображението? Човекът единайсет дни просено зрънце не е турил в уста, а ти варени яйца… Та той ще умре, ако му дадеш варени яйца… — Изведнъж гласът на дядото стана умоляващ: — Не яйца, а знаеш ли какво да има сега за него, Василиса, да има сега кокоша чорбичка да си сръбне! О! Ето какво му трябва. Веднага ще го върне към живота. Тъкмо твоята Партизанчица, а?…
Но старчески глас, остър и неприятен, го прекъсна уплашено.
— Няма да я дам! Няма да я дам и туйто. Хич не ме моли, стари дяволе! Виж ти! Да не си продумал за това. Партизанчицата да съм дадяла … Чорбичка да похапнел… Чорбичка! И без това колко неща са му надовлекли, също като на сватба! Ама че го измисли!
— Ех, Василиса, не ти ли е съвестно, Василиса, за тия твои женски приказки — затрепера тъничкото гласче на стареца. — Ти самата си изпратила двама на фронта, а такива безсмислени понятия имаш! Човекът за нас, тъй да се каже, се е осакатил, кръвта си е пролял.
— Не ми трябва неговата кръв. За мене моите я проливат. И не ме моли, казах — няма да я дам и туйто.
Тъмният старчески силует се плъзна към изхода и през разтворената врата се промъкна такава ярка ивица от пролетния ден, че Алексей неволно зажумя и запъшка ослепен. Старецът се спусна към него.
— Брей, ти не спеше ли, Альоха? А? Тю бре, слуша ли разговора? Слуша? Само че ти, Альоха, не я осъждай, не осъждай думите й, приятелю. Думите — това е черупката, а ядчицата в нея е хубава. Мислиш, че кокошката й се посвидя за тебе? Е-е, не, Альоша! Цялото й семейство, а семейството й беше бая голямо, десетина души, германецът изтреби. Най-големият беше полковник, всички освен Василиса — за един час в гроба. И стопанството й разрушиха. Ех, голямо нещастие е на нейните години да остане самотна! От цялото й стопанство остана само една кокошка значи. Хитра кокошка. Альоша. Още първата седмица германците изловиха и кокошки, и патици, защото за германеца птицата е първото лакомство. Всичките — „кокошчица, майко, та кокошчица!“ А пък тя се спаси. Просто артист, а не кокошка. Случи се, германците са в двора, а тя — на чардака. Седи си там, сякаш я няма. А когато влязат свои — нищо, разхожда се. Дявол я знае как познаваше. И си остана тя, единствена кокошка в цялото село, а за тая нейна хитрост я нарекохме Партизанка.