Мересиев дремеше с отворени очи. Така бе свикнал в гората. Неговото мълчание сигурно тревожеше дядо Михайла. Като се повъртя из землянката и поработи нещо на масата, той пак се върна на тая тема:
— Не осъждай, Альоха, жената! Ти, приятелю любезни, вникни в това: тя беше като стара бреза в голяма гора, отникъде не й духаше, а сега стърчи като изгнил пън на сечище и само една утеха има, тъкмо тая кокошка. Защо мълчиш де, или заспа? … Е, спи си, спи.
Алексей спеше и не спеше. Той лежеше под полушубката, която разливаше над него кисел дъх на хляб, дъх на старо селско жилище, слушаше успокояващото скрибуцане на щуреца и не му се искаше да помръдне дори пръстите си. Сякаш тялото му бе без кости, напълнено с топъл памук, в което на вълни пулсира кръвта. Строшените подпухнали крака горяха, въртеше ги отвътре някаква мъчителна болка, но той нямаше сили нито да се обърне, нито да се помръдне.
В тая полудрямка Алексей възприемаше живота в землянката откъслечно, сякаш това не бе истински живот, а върху екрана се мяркаха пред него една след друга, несвързани, необикновени картини.
Бе пролет. Бежанското село преживяваше най-трудните дни. Дояждаха ония последни припаси, които бяха успели назреме да позаровят и поскрият и които тайно нощем изкопаваха от ямите на пепелищата и пренасяха в гората. Земята се размразяваше. Набърже изровените землянки „плачеха“ и се мокреха. Селяните, които партизанствуваха по на запад от селото, в Олененските гори, и които по-рано сегиз-тогиз макар поединично прескачаха до подземното село, сега се оказаха отрязани от линията на фронта. От тях нямаше ни вест, ни кост. Нова тежест легна върху измъчените и без това плещи на жените. А сега е пролет, снегът се топи и трябва да се помисли за сеитбата, за градините.
Жените скитаха загрижени, зли. В землянката на дядо Михайла постоянно избухваха помежду им шумни спорове и взаимни упреци, изброяваха се всички стари и нови, истински и измислени обиди. Понякога глъчката в нея ставаше страшна, но достатъчно бе хитрият старец да подхвърли в тая гълчава от ядовити женски гласове нещичко относно стопанството — не е ли време, да речем, да се изпратят хора на пепелището, да видят, може да се е очистила земята, или не е ли сгоден ветрецът да се проветрят семената, покълнали от задушната влага на землянките, — за да угаснат изведнъж тези спорове.
Веднъж дядото се завърна през деня доволен и съсредоточен. Той донесе зелена тревичка и като я постави грижливо на закоравялата си длан, показа я на Алексей.
— Виждаш ли? От полето я донесох. Съвзема се земята и есенните посеви, слава тебе, господи, не на зле, покарали. Снеговете бяха обилни. Гледах аз. Ако с пролетницата не стане, зимницата ще даде комат хляб. Ще ида да го пошушна на жените, нека се порадват, бедничките!
Като ято гарги напролет зашумяха, завикаха край землянките жените, в които зелената тревичка, донесена от полето, събуди нова надежда. А вечерта дядо Михайла потриваше ръце.
— Гледай как я решиха моите дългокоси министри. А, Альоха? Една бригада значи ще оре с кравите там, дето има целина в низинката, където оранта е мъчна. То много ли ще изореш, всичко шест кравички останаха в нашето стадо. Втората бригада — на полето, дето е по-високо и по-сухо — там с лопата и мотика. И значи градините, излиза, ще разкопаем. А пък третата — на височината, там е пясъчец, за картофи значи земицата ще готвим, това е най-лекото, там децата с лопати ще накараме да копаят и жените, които са слаби, също. Току-виж, и правителството ни помогнало значи. Пък ако не помогне, не е голяма беда. То ние и сами как да е ще се оправим и незасята земица няма да оставим. Благодарим, че германеца изгониха оттука, а сега животът ще тръгне. Нашият народ е жилав, всякаква беда ще понесе.