Дядото дълго не можа да заспи, въртеше се на сламата, кашляше, чешеше се, пъшкаше: „Ох, господи боже мой!“ — на няколко пъти слиза от нара, ходи до ведрото с вода, трака с кипчето и се чуваше как шумно като изморен кон пие на големи жадни глътки. Накрая не издържа, запали с огниво борината, подръпна Алексей, който лежеше с отворени очи в тежката си полудрямка:
— Спиш ли, Альоха? А аз на, все мисля. А? На, все мисля, знаеш, в нашето село на старото място на площада има дъбче, да. Преди тридесет години, точно през николаевската война, го тресна мълния и пресече върха му. Да, но то е здраво, дъбчето де, коренът му е силен, сокове много. И като изсъхна върхът, даде израстъци встрани и сега гледай какъв къдрав калпак … Така е и с нашата Плавня … Само слънцето да ни свети, земицата да ражда и да си имаме нашата родна власт и ние, братко Альоха, за пет-шест години ще се оправим, наново ще застроим. Жилави сме. Ох-хо-хо, само здраве да е! Пък и войната по-скоро да свърши! Да ги разбием и всички значи да се заловим дружно за работа! А, какво ще кажеш?
Тая нощ положението на Алексей се влоши.
Дядовата баня разтърси организма му, изведе го от състоянието на бавно, вцепенено угасване. Той изведнъж почувствува с небивала още сила и изтощението, и нечовешката умора, и болката в краката. Като бълнуваше полузадрямал, той се мяташе на дюшека, стенеше, скърцаше със зъби, викаше някого, с някого се караше, нещо искаше.
Варвара прекара цялата нощ край него, подвила крака, тикнала брадата си в коленете, гледаше тъжно, с големи, кръгли, печални очи. Тя слагаше ту на главата му, ту на гърдите му кърпа, натопена в студена вода, поправяше върху него полушубката, която той постоянно отмяташе, и мислеше за своя мъж, тъй далече, незнайно де отвеян от ветровете на войната.
Щом се зазори, стана и старецът. Погледна Алексей, вече притихнал и задрямал, пошепна си нещо с Варя и започна да се стяга за път. Той намъкна върху ботушите големи, саморъчно направени от автомобилна гума галоши, стегна здраво с лико дрехата си, взе хвойновата тояга, излъскана от ръцете му, която винаги придружаваше стареца в далечните му пътешествия.
Замина, без да каже на Алексей нито дума.
17
Мересиев лежеше в такова състояние, че дори не забеляза изчезването на домакина. Целия следващ ден той прекара в полусън и се свести едва на третия, когато слънцето вече беше високо и от малкото прозорче на тавана през цялата землянка чак до краката на Алексей се бе проточил светъл, широк стълб от слънчеви лъчи, които не разсейваха мрака, а напротив — сгъстяваха го и пронизваха тъмносивия гъст дим на огнището.
Землянката бе празна. Отгоре през вратата се чуваше тихият попресипнал глас на Варя. Заета сигурно с някаква работа, тя пееше стара, много разпространена по тия горски краища песен. Това бе песен за самотната тъжна калина, която все мечтае да се прислони до дъба, извисил се също тъй самотен недалеч от нея.
На Алексей му се бе случвало и по-рано неведнаж да слуша тая песен. Пееха я девойчета, които идваха на весели групи от околните села да изравняват и разчистват летището. Харесваше му се бавният и тъжен мотив. Но преди някак не се замисляше върху думите на песента и в суматохата на боевия живот те се плъзгаха покрай съзнанието му. А сега от устата на тая млада жена с големи очи те излизаха обагрени с такова чувство и в тях имаше толкова голяма и силна истинска женска скръб, че Алексей изведнъж почувствува цялата дълбочина на мелодията и разбра колко силно — калината — тъгува за своя дъб… Не може калинката до дъба да се прислони, ще остане сиротинката вечно сам-сама … — изпя тя и в гласа й се почувствува мъката на истински сълзи, а когато замлъкна тоя глас, Алексей си представи как седи тя някъде там, под дърветата, окъпани от пролетното слънце, и големите й, кръгли, натъжени очи са пълни със сълзи. Той почувствува, че пари на гърлото му, поиска да погледне тези стари, научени наизуст писма, които бяха в джоба на рубашката му, да погледне снимката на слабичката девойка, седнала сред ливадата. Той направи движение да стигне рубашката, но ръката му безсилна падна на дюшека. Отново всичко заплува в синкава тъмнина, която се разливаше на светли, разноцветни кръгове. После в тая тъмнина, която тихо шумеше с някакви остри звукове, той чу два гласа — Вариния и, още един друг, женски, старчески, също познат. Говореха шепнешком:
— Не яде ли?
— Как ще яде!… Само посдъвка вчера питката — съвсем мъничко — прилоша му. Нима това е храна? Млекце само вкусва, по мъничко. Даваме му.
— Пък аз, виж, чорбица съм му донесла … Може да му се хареса чорбата.