— Лельо Василиса! — извика Варя. — Нима…
— Е, да, кокошчицата, защо се слиса? Обикновена работа. Поразтърси го, събуди го — може да хапне.
И преди още Алексей, който слушаше всичко в полусън, да успее да отвори очи, Варя го разтърси силно, безцеремонно, радостно:
— Алексей Петрович, Алексей Петрович, събуди се!… Баба Василиса е донесла кокоша чорбица! Събуди се, казвам!
Боринката пращеше и гореше, забодена в стената до входа. В нейната неравна димна светлина Алексей видя мъничка сгърбена бабичка с набръчкано дългоносо сърдито лице. Тя отвързваше голям вързоп върху масата, разгъна една кожа, после стара дреха, след това някаква хартия и там се откри чугунена паница, от която лъхна такъв вкусен дъх на тлъста кокоша супа, че Алексей почувствува да се свива празният му стомах.
Набръчканото лице на баба Василиса запазваше суровия и сърдит израз:
— Вижте, донесла съм, не се гнусете, яжте със здраве, може, ако е рекъл бог, да има полза.
И Алексей си спомни тъжната история на бабиното семейство, разказа за кокошката, която носеше смешното име Партизанчица, и всичко — и бабата, и Варя, и вкусно димящото на масата канче — плувна в мътилката на сълзите, през която сурово, с безкрайна жалост и участие го гледаха строгите старчески очи.
— Благодаря, бабичко — едва успя да каже той, когато старицата тръгна към изхода.
И вече от вратата чу:
— Няма защо. Какво ще благодариш? Моите също воюват. Може и на тях някой чорбица да им даде. Яжте, наздраве. Поправяйте се.
— Бабичко, бабичко! — Алексей се надигна, но ръцете на Варя го задържаха и го сложиха на дюшека.
— А вие лежете, лежете! Яжте по-добре чорбица — тя му поднесе вместо чинийка старо алуминиево капаче от германско войнишко канче, от което се вдигаше вкусна и тлъста пара, и като поднасяше, обръщаше се, за да скрие навярно неволната сълза. — Яжте, хайде хапнете!
— А къде е дядо Михайла?
— Замина … По работа отиде, да търси района. Скоро няма да се върне. А вие яжте, хайде яжте.
И някъде до самото си лице Алексей видя голяма, почерняла от времето лъжица с изгризан дървен край, пълна с янтарен бульон.
Още първите лъжици супа събудиха у него зверски апетит — до болка, до спазми в стомаха, — но си позволи да изяде само десет лъжички и няколко влакънца от бялото, меко кокоше месо. Макар че стомахът настойчиво искаше още, Алексей решително отблъсна храната, знаейки, че в неговото състояние излишната храна може да се превърне в отрова. Бабината супа има чудотворно въздействие. Похапнал! Алексей заспа, не изпадна в безсъзнание, а именно заспа — здрав, укрепителен сън. Пробуди се, хапна и отново заспа нищо — нито димът на огнището, нито женският говор, нито докосването на Варините ръце, която, страхувайки се да не е умрял, сегиз-тогиз се навеждаше да послуша бие ли сърцето му — не можа да го събуди.
Той бе жив, дишаше равномерно, дълбоко. Проспа остатъка от деня, нощта и продължаваше да спи така, като че ли нямаше на света сила, която би могла да наруши съня му Но ето че рано сутринта някъде твърде отдалеч чу слаб еднообразен, мъркащ звук, мъчно доловим сред другите шумове, които изпълваха гората. Алексей трепна и цял настръхнал, повдигна глава от възглавницата.
Чувство на дива, необуздана радост се надигна в него. Очите му светнаха, той замря. В огнището пукаха изстиващите камъни, лениво и рядко стържеше измореният през нощта щурец, чуваше се как над землянката спокойно и еднообразно звънят старите борове и дори как барабани при входа буйното пролетно капене. Но сред всичко това се чуваше равномерното бръмчене. Алексей се досещаше, че бръмчи моторът на „ушак“ — на самолет „У-2“. Звукът ту се приближаваше и се засилваше, ту се чуваше по-глухо, но не изчезваше. Дъхът на Алексей спря. Бе ясно, че самолетът е някъде наблизо, че се върти над гората, като може би оглеждаше нещо или търсеше място за кацане.
— Варя, Варя — завика Алексей, като се мъчеше да се повдигне на лакти.
Варя я нямаше. От улицата се чуваха възбудени женски гласове, припряно пробягващи стъпки. Там ставаше нещо.
Вратата на землянката се отвори за миг и в нея се мярна луничавото лице на Федка.
— Лельо Варя, лельо Варя! — повика момчето, после възбудено добави: — Лети… Върти се… Над нас се върти… — То изчезна, преди Алексей да успее да го попита нещо.
Той направи усилие и седна. Чувствуваше с цялото си тяло как бие сърцето му, как кръвта възбудено пулсира, като блъска в слепите му очи и болните крака. Той броеше кръговете, които самолетът правеше, преброи един, два, три и падна на дюшека, падна, сломен от вълнение, отново потъна стремително и властно в същия всемогъщ, лечебен сън.