Събуди го звукът на млад, сочен, басовито гърмящ глас. Той би разпознал тоя глас във всеки хор от други гласове. Такъв глас в изтребителния полк притежаваше само командирът на ято Андрей Дегтяренко.
Алексей отвори очи, но му се стори, че продължава да спи и в съня си вижда това широко, скулесто, грубо, сякаш издялано набързо от дърводелеца, неостъргано нито с гласпапир, нито със стъкълце, добродушно, ъгловато лице на приятеля си с червен белег на челото, със светли очи, закрити от също такива светли и безцветни, както казваха неприятелите на Андрей, свински ресници. Сините очи с недоумение Се вглеждаха в димния полумрак.
— Е, дядо, показвай трофея си — прогърмя Дегтяренко. Видението не изчезваше. Бе наистина Дегтяренко, макар да изглеждаше съвсем невероятно как е можал приятелят да го намери тук, в подземното селце, в горската пустош. Той стоеше едър, широкоплещест, с разкопчана, както винаги, яка. В ръцете си държеше шлем с проводниците на радиофона и още някакви пликчета и пакетчета. Светлината на борината го осветяваше отзад. Златният кастор на ниско остриганите му коси светеше като ореол над главата му.
Иззад гърба на Дегтяренко се виждаше бледата, съвсем измъчена фигура на дядо Михайла с възбудено облещени очи а до него стоеше медицинската сестра Леночка, чипоноса и приветлива, която гледаше в тъмнината с любопитството на зверче. Девойката държеше под мишница дебела брезентова чанта с червен кръст и притискаше до гърдите си някакви странни цветя.
Стояха и мълчаха. Дегтяренко с недоумение се оглеждаше, сякаш бе ослепен от тъмнината. Веднъж-два пъти погледът му се плъзна равнодушно по лицето на Алексей, който също не можеше да дойде на себе си от неочакваното появяване на приятеля и все се страхуваше да не излезе всичко това бълнуване.
— Та ето го де, господи, ето, лежи — прошепна Варя като смъкна шубата от Мересиев.
Дегтяренко още веднъж с недоумение плъзна поглед по лицето на Алексей.
— Андрей! — рече Мересиев, като се мъчеше да се повдигне на лакти?
Летецът го гледаше с недоумение, с едва прикривана уплаха.
— Андрей, не ме ли познаваш? — шепнеше Мересиев чувствувайки, че цял почва да се тресе.
Още един миг летецът гледа живия скелет, покрит с съсухрена, сякаш овъглена кожа, като се мъчеше да познае веселото лице на приятеля си, и само в очите, огромни, почти кръгли, намери познатия, упорит и открит мересиевски израз, протегна напред ръце. На пръстения под падна шлем, разсипаха се пакетите и пакетчетата, затъркаляха се ябълки, портокали, бисквити.
— Льошка, ти ли си? — гласът на летеца стана нежен, безцветните му и дълги ресници се намокриха. — Льошка, Льошка! — той сграбчи от постелята това болно, по детски леко тяло, притисна го до себе си като дете и все повтаряше: — Льошка, приятелю Льошка!
За секунда го отстрани от себе си, жадно го погледна от далеч, сякаш да се убеди, че наистина това е приятелят, и отново силно го притисна до себе си.
— Но това наистина си ти! Льошка! Дяволски си се изменил! Варя и медицинската сестра се стараеха да измъкнат от неговите силни, мечешки лапи полуживото тяло.
— Та пуснете го де, за бога, той е едва жив! — сърдеше се Варя.
— За него е вредно де, да се вълнува де, сложете го! — в скоропоговорка, като прекъсваше думите си с безкрайно „де“, повтаряше сестрата.
А летецът, който едва сега най-после повярва, че тоя черен, стар човек, слаб като вейка, наистина не е никой друг, а Алексей Мересиев, неговият боен другар, неговият приятел, когото те в полка отдавна мислено бяха погребали, се хвана за главата, нададе див, тържествен вик, хвана го за рамото и загледан в черните му, радостно светещи от дълбочината на тъмните орбити очи, завика:
— Жив! Ах, майчйце! Жив, дявол да те вземе! А къде бе толкова дни! Как така!
Но сестрата — тая малка смешна дебеланка с чипоносо лице, която всички в полка наричаха, като пренебрегваха лейтенантския й чин, Леночка или сестра по медицинските науки, както тя веднъж за свое нещастие се представи на началството, певицата и засмяната Леночка, влюбена във всички лейтенанти едновременно — сурово и твърдо отстрани възбудения летец:
— Другарю капитан, та отстранете се от болния де!
Тя хвърли на масата букета, за който вчера специално летяха до областния град, букет, който се оказа съвсем ненужен, разтвори брезентовата чанта с червения кръст и деловито пристъпи към прегледа. Късичките й пръстчета сръчно пробягваха по краката на Алексей и тя все питаше:
— Боли ли? А така? А така?
За пръв път Алексей обърна, както трябва, внимание на краката си. Стъпалата бяха чудовищно отекли, почернели. Всяко докосване до тях причиняваше болка, която като ток пронизваше цялото тяло. Но което особено явно не се харесваше на Леночка, бе това, че краищата на пръстите бяха станали черни и съвсем загубили чувствителността си.