До масата седяха дядо Михайла и Дегтяренко. Като се почерпиха тихо за радостта от манерката на летеца, те водеха оживен разговор. С треперещо старческо гласче дядо Михайла, явно вече не за пръв път, се залавяше да разказва:
— Та така значи, нашите момченца го намериха на сечището. Там германците сякоха гора за блиндажи, а тяхната майка, моята дъщеря де, за трески ги бе изпратила. Там го и видели. А, какво е това чудо? Първом значи им се сторило мечка значи, ранена и така се търкаля. Искали да офейкат, но любопитството ги върнало: каква е тая мечка такава,! защо се търкаля? Ами! Така ли е? Гледат значи, търкаля се ту на едната, ту на другата страна, търкаля се и пъшка.
— Как така „търкаля се“? — усъмни се Дегтяренко и подаде на стареца табакерата си. — Пушиш ли?
Дядото пое цигарата от табакерата, извади от джоба си сгънато парче от вестник, откъсна внимателно ъгълчето, изсипа на него тютюна от цигарата, зави го, запали и с удоволствие засмука:
— Как да не пуша, пушим, опъваме. Ами! Само че от как е дошъл германецът, не сме го виждали тютюнеца и пушим сухи листа от млечок, да!… А как се търкалял? ти него питай! Не съм го видял. Децата казват, така се търкалял — от гръб на корем, от корем на гръб, не е имал сила да пълзи по снега човека, виж го какъв е!
Дегтяренко все се надигаше да погледне приятеля около когото шътаха жените, като го завиваха в сиви, донесени от сестрата войнишки одеяла.
— А ти, приятелю, седи, седи, това не е наша, мъжка работа — да повиваме! Ти слушай и нека ти бъде обица на ухото, и разкажи там на своето началство… Това е велик човешки подвиг! Виж го какъв е? Цяла седмица целият колхоз се грижи за него, а той не може да се мръдне. А едва намерил сили в себе си, по горите и нашите блата е пълзял, На това, братко малко хора са способни. И светите отци в житията си не са извършили такъв подвиг. Къде Голяма работа ли е — да стоиш на стълб! Какво, не е така! Аха, ти момко, слушай, слушай!…
Старецът се наведе до ухото на Дегтяренко и го загъделичка с меката си и пухкава брадица:
— Само, струва ми се, той, такова, да не умре, а? германците, виж, изпълзя, но от нея, от косата, дали ще се изплъзне? Само кости е и как е пълзял, не ми го побира умът. Сигурно силно го е теглило към своите. А бълнуваше та му са все едни: летище, та летище и разни там думи и Оля някаква: Може би има там при вас някаква жена? Ти чуваш ли ме, или не, а, летецо, чуваш ли? Ай …
Дегтяренко не чуваше. Гой се мъчеше да си представи как тоя човек, негов другар, които изглеждаше в полка такъв обикновен момък, със замръзнали или смазани крака и нощ и ден пълзи по размекналия се сняг през гората и блатата губейки сили, пълзи, търкаля се, само да избяга от врага да се върне при своите. Професията на летец изтребител приучила Дегтяренко към опасностите. Когато се хвърлял във въздушен бой, той никога не мислеше за смъртта и чувствуваше някакво особено радостно вълнение. Но да бъдеш така, в гората сам …
— Кога го намерихте?
— Кога ли? — и старецът замърда с устни, взе отново папироса от отворената кутия, разкъса я и се залови да си прави цигара. — Х Кога ли? На чиста събота, срещу велики заговезни, сигурно преди една седмица.
Летецът прехвърли датите на ума си и излезе, че Алексей Мересиев е пълзял осемнадесет денонощия. Да пропълзи толкова време ранен, без храна му се струваше просто невероятно.
— Ех, благодаря ти, дядка! — летецът здраво прегърна и истисна до себе си стареца. — Благодаря, братко.
— Няма защо, няма защо, какво има тук да се благодари!? Гледай, благодари! Да не съм някакъв чужденец! Ами Ще кажеш нещо? — и той сърдито викна на снаха си, която стоеше във вечната поза на женска скръбна размисъл, подпряла буза с дланта си: — Събери продуктите от пода, варя! но! Я виж разхвърляха такава ценност!… „Благодаря“, гледай го ти него!
През това време Леночка бе увила Мересйев.
— Нищо, нищо де, другарю старши лейтенант — сипеше тя чести и дребни като грах думички, — в Москва де, вас веднага ще ви изправят на крака. Москва де е град? Какво ли не лекуват!
По нейното излишно оживление и по непрекъснатото повтаряне, че веднага ще излекуват Мересйев, Дегтяренко разбра: прегледът бе дал печални резултати и работата на приятеля му е лоша. „И защо грачи, сврака!“ — помисли той с омраза за „сестрата по медицинските науки“. Впрочем в полка никой не гледаше на девойката сериозно, шегуваха се че тя може да лекува само от любов — и това малко успокояваше Дегтяренко.