Загърнат в одеялата, из които се подаваше само главата му, Алексей напомняше на Дегтяренко мумията на някакъв фараон от учебника по стара история. С голямата си ръка лейтенантът помилва приятеля си по бузите, по които стърчеше гъста и твърда червеникава растителност.
— Нищо, Льошка! Ще те излекуват! Има заповед — още днес в Москва, в специална болничка. Пълно било с професори. А сестрите — той цъкна с език и подмигна на Леночка — мъртвите вдигат на крак. Още ще пошумим с тебе в въздуха — Дегтяренко се Досети, че и той говори като Леночка, с такова също изкуствено и дървено оживление; а ръцете му, които милваха лицето на приятеля, изведнъж усетиха под пръстите влага. — Е, къде е носилката? Да го носим, а, защо да отлагаме? — сърдито изкомандува той.
Заедно със стареца те предпазливо сложиха на носилката увития Алексей. Варя събра и зави на вързопче нещата му.
— Ето какво — спря я Алексей, когато тя почна да пъха във вързопа есесовската кама, която неведнъж с любопитство разглеждаше, чистеше, точеше и опитваше на пръста си домовитият дядо Михайла — вземи я, старче, за спомен.
— Е, благодаря, Альоха, благодаря! Стоманката е чудесна, погледни. И написано нещо не по нашенски — той показа камата на Дегтяренко.
— „Алес фюр Дойчланд!“ „Всичко за Германия“ — преведе Дегтяренко издълбания върху острието надпис.
— „Всичко за Германия“ — повтори Алексей, спомнил си как бе намерил тая кама.
— Е, дръж, дръж, старче! — викна Дегтйренко, като хвана предните дръжки на носилката.
Носилката се заклати и с труд, като събаряше пръстта от стената, премина през тесния изход на землянката.
Всички, които се бяха натъпкали в нея да изпратят намерения, изскочиха горе. Само Вяра остана в къщи. Без да бърза, тя поправи борината в светилника, приближи до шарения дюшек, запазил още вдлъбнатите в него очертания на човешка фигура, и помилва дюшека с ръка. Погледът й падна на букета, за който в бързането всички забравиха. Бяха няколко клончета оранжериен люляк, блед, анемичен, като жителите на бежанското село, които бяха прекарали зимата във влажните и студени землянки. Жената взе букета, вдъхна слабия, едва уловим сред цигарения дим нежен пролетен дъх, изведнъж се повали на нара и се заля в горчиви женски сълзи.
18
Цялото налично население на село Плавня излезе да изпрати своя неочакван гост. Самолетът стоеше зад гората на разтопения по краищата, но още равен и здрав лед на продълговатото горско езерце. За там нямаше път. По рохкавия зърнест сняг, направо по целината, минаваше следа от стъпки, огазена преди един час от дядо Михайла, Дегтяренко и Леночка. Сега по тая следа се блъскаше към езерото тълпа, водена от децата, начело със сериозния Серьонка и възторжения Федка. Отдясно на стария приятел, пред носилката, солидно крачеше Серьонка, който откри летеца в гората, като се стараеше да не затъват в снега огромните му, останали от убития баща валенки, и властно подвикваше на чорлавата, със светнали зъби, фантастично окъсана детска тълпа, Дегтяренко и дядото, стъпвайки в крак, мъкнеха носилката! а отстрани, по целината, тичаше Леночка, като ту подпъхваше одеялото, ту завиваше главата на Алексей с шалчето си. Отзад се трупаха жените, девойките, старците. Тълпа! глухо гълчеше.
Отначало ясната, отразена от снега светлина заслепи Алексей. Хубавият пролетен ден така го удари в очите, че той зажумя и едва не загуби съзнание. Като поотваряше полекичка клепки, Алексей посвикна със светлината и тогава се огледа. Пред него се откриваше картината на подземното село.
Старата гора се издигаше като стена, докъдето очите стигат. Върховете на дърветата почти се сплитаха над главите. Клоните им, които едва процеждаха слънчевите лъчи, създаваха долу полумрак. Гората бе смесена. Белите клони на напъпилите още брези, чиито върхове приличаха на сив, застинал във въздуха дим, се издигаха редом до златните стъбла на боровете, а между тях тук-там се виждаха тъмните триъгълници на елите.
Землянките бяха изкопани под дърветата. Те ги защищаваха от врага, от въздуха и от земята, по която снегът е утъпкан отдавна от стотици крака. По клоните на вековните ели съхнеха детски пелени, на клоните на борчетата се проветряваха обърнати глинени гърнета и паници, а под стара ела, от стъблото на която се спускаше брадата на посивяъ мъх до самия й дънер, на земята, между жилестите корен! където на всяка цена трябваше да лежат диви зверове, лежеше стара, измазана, дрипава кукла с плоска добродушна физиономия, нарисувана с химически молив.
Тълпата, която вървеше пред носилката, се движеше но по утъпканата върху мъха „улица“.