Като се намери на чист въздух, Алексей изпита отначало бурен прилив на неосъзната, животинска радост, после тя се смени от сладка и тиха скръб.
С мъничка кърпичка Леночка изтри сълзите от лицето му и като ги изтълкува по своему, заповяда на носачите да вървят по-бавно.
— Не, не, по-бързо, вървете по-бързо, хайде! — подкани ги Мересиев.
И без това му се струваше, че го носят извънредно много. Той почна да се страхува, че може да не отлетят, че самолетът, изпратен за него от Москва, ще си отиде, без да дочака, и че той няма да може още днес да попадне в спасителната клиника. Той стенеше глухо от болката, причинявана му от бързия вървеж на носачите, но все настояваше: „По-скоро, моля ви, по-скоро!“ Той бързаше, макар и да чуваше, че дядо Михайла се задъхва, че постоянно се спъва и не върви в крак. Две жени смениха стареца. Дядо Михайла заситни наред с носилката от другата страна на Леночка. Като бършеше с офицерската си фуражка изпотената си плешива глава, зачервеното си лице, набръчканата си шия, Той доволно мърмореше:
— Виж, притеснява се, а? Бърза!… Правилно, Альоша, прав си, бързай! Щом човек бърза, животът в него е силен, намеренико наш любим, какво ще кажеш, не е ли така?… Пиши ни от болницата. Адресчето запомни: Калининска област, Бологовски район, бъдещото село Плавня, а? Бъдещото, а? Нищо, ще се получи, не забравяй, адресчето е точно!
Когато качваха носилката в самолета и Алексей вдъхна познатия тръпчив дъх на авиационен бензин, той отново почувствува буен прилив на радост. Над него затвориха целулоидния капак. Той не виждаше как изпращачите махаха с ръце, как мъничка дългоноса бабичка, която със сивата си дреха приличаше на сърдита врана, надвивайки страха и повдигнатия от витлото вятър, се промъкна до Седналия вече в кабинката Дегтяренко и му пъхна пакетче с недоядената кокошка, как дядо Михайла се суетеше около самолета, като подвикваше на жените и разгонваше децата, как вятърът изтръгна фуражката на дядото и я търколи на леда и как той стоеше гологлав, а голото му теме лъщеше и със сребристите си редки коси, развявани от вятъра приличаше на Николай угодник от проста селска икона. Стоеше, като махаше с ръка след отлитащия самолет, единственият мъж сред пъстрата женска тълпа.
Дегтяренко откъсна самолета от ледената настилка, мина над главите на изпращачите предпазливо, като почти докосваше със ските леда, полетя над езерото под прикритието на високия стръмен бряг и се скри зад Гористия остров. Тоя път полковият немирник, който при бойните разбори честичко си изпащаше от командира за излишна смелост във въздуха, летеше предпазливо, не летеше, а се прокрадваше, придържаше се към земята, движеше се по коритата на ручеите, прикривайки се зад езерните брегове. Алексей не видя и не чу нищо от това. Познатият мирис на бензин и масла, радостното усещане на полета го накараха да изгуби съзнание и та дойде на себе си едва на летището, когато изваждаха носилката от самолета, за да го пренесат на бързия санитарен самолет, който вече бе долетял от Москва.
19
Той се върна на любимото летище в самия разгар на летателния ден, който беше претоварен до крайност, както и през всичките дни на тая бойна пролет.
Бръмченето на моторите не затихваше нито за минута! Една ескадрила, кацнала за ново зареждане, биваше сменена във въздуха от втора, трета. Всички, от летците до шофьорите на бензиновите цистерни и магазинерите, които раздаваха гориво, бяха капнали тоя ден от умора. Началникщабът бе загубил гласа си и сега издаваше някакво пискливо съскане.
Въпреки всеобщата заетост и извънредното напрежение всички в тоя ден живееха в очакването на Мересиев.
— Не са ли го докарали? — викаха пилотите на механиците през рева на моторите, преди още да са се спрели на своето място.
— А не се ли чува за него? — интересуваха се „бензиновите крале“, когато следващата бензинова кола приближаваше до вкопаните в земята цистерни.
И всички се ослушваха дали не бучи някъде над гора! познатият полкови санитарен самолет.
Когато Алексей се пробуди на гъвкаво поклащащата носилка, видя плътен кръг от познати лица. Той отвори очи. Тълпата радостно зашумя. До самата носилка той видя младото, неподвижно, сдържано усмихнато лице на командира на полка, до него широката, червена и потна физиономия на Началник щаба и дори кръглото, пълно и бледо лице на командира на БАО — баталиона за аеродрумно обслужване, — когото Алексей не можеше да понася заради формализма и скъперничеството му. Колко познати лица! Носилката носи малкият Юра. Той през всичкото време безуспешно се мъчи да се обърне назад, да погледне Алексей и затова се спъва на всяка крачка. До носилката тича червенокоса девойка сержантът от метеорологическата станция. По-рано на Алексей му се струваше, че тя нещо не го обича, старае се да не попада пред очите му, а всякога тайно го следи с някак странен поглед. Той я наричаше на шега „метеорологически сержант“. Наблизо ситни летецът Кукушкин, дребен човек, неприятно, злъчно лице, когото в ескадрилата не обичаха за ради сприхавия му характер. Той също се усмихва и се мъчи да попадне в такта на огромните крачки на Юра, Мересиев си спомни, че преди да отлети, той изложи зле Кукушкин пред голяма компания за неизплатения му дълг, и бе сигурен, че тоя злопаметен човек никога няма да му прости обидата. А ето сега той тича край носилката, предпазливо я подкрепя и свирепо разблъсква с лакти тълпата, за да я предпази от тласкане.