Алексей никога не подозираше, че има толкова приятели. Ето кога хората се разкриват! Стана му мъчно за „метеорологическия сержант“, който се страхуваше за нещо от него, бе му неудобно пред началника на БАО, за чието скъперничество бе пуснал в дивизията толкова шеги и анекдоти, поиска му се да се извини пред Кукушкин и да каже на момчетата, че той съвсем не е такъв неприятен и необщителен човек. Алексей имаше чувството, че сякаш след всичките си мъки бе попаднал най-после в родното си семейство, където всички искрено му се радват.
Носеха го предпазливо през полето към сребристия санитарен самолет, замаскиран в края на голата брезова горичка. Виждаше се как техниците вече пускат с помощта на каучуков амортизатор изстиналия мотор на „санитаря“.
— Другарю майор… — каза изведнъж Мересиев на командира на полка, като се мъчеше да говори колкото се може по-високо и уверено.
Командирът се наведе над него, усмихнат по навик тихо и загадъчно.
— Другарю майор, разрешете ми да не летя за Москва, а тук, при вас…
Командирът смъкна от главата си шлема, който му пречеше да чува.
— Не трябва в Москва, аз искам тук, в полковата лечебница.
Майорът сне кожената ръкавица, напипа под одеялото ръката на Алексей и я стисна:
— Чуден човек, вас трябва да ви лекуват сериозно, и истински.
Алексей заклати глава. Бе му добре, спокойно. Нито преживяното, нито болките в краката вече му се струваха страшни.
— Какво иска? — пресипнало попита началникщабът.
— Моли да го оставят тук при нас — отговори командирът усмихнат.
И усмивката му в този миг не бе загадъчна, както винаги, а топла и тъжна.
— Глупак! Романтика, пример за „Пионерска правда“ — Захриптя началник щабът. — Правят му чест, пращат за него самолет от Москва по разпореждане на самия командуващ армията, а той — виж го, моля ти се!…
Мересиев поиска да отговори, че той не е романтик, ч е просто сигурен, че тук, в палатката на полковата лечебница, където вече веднъж бе прекарал няколко дена, лекувайки навехнатия си крак след несполучливо кацване с повреден апарат, в родната атмосфера, той ще се поправи по-бързо отколкото сред непознатите удобства на московската клиника Той дори бе подбрал думите, за да отговори по-язвително на началник щаба, но не успя да ги произнесе. Тъжно зави сирена. Лицата на всички изведнъж станаха делови, загрижени. Майорът даде няколко кратки заповеди и, хората започнаха да се пръскат като мравки: кой към самолетите, прикрити в края на гората, кой към землянката на командния пункт, който като хълмче се издигаше в края на полето. Алексей ясно видя очертаната с дим и бавно разпръскваща се бяла следа на многозвездна ракета. Той разбра: „Въздушна!“ Сърцето му заби, ноздрите му се разшириха и той почувствува в цялото си тяло възбуждаща хладина, както винаги се случваше с него в минути на опасност. Леночка, механикът Юра и „метеорологическият сержант“, които нямаха какво да правят в обхваналата летището напрегната загриженост на бойната тревога, тримата хванаха носилката и бегом, като се мъчеха да вървят в крак и разбира се, от вълнение не успеваха, я понесоха към близкия край на гората.
Алексей запъшка. Те тръгнаха ходом. А в далечината често, трескаво тракаха автоматичните противовъздушни оръдия. Изпълзяваха вече на летателната площадка, понасяха се бързо и излитаха в небето едно след друго самолетните звена през познатия звън на своите мотори. Алексей вече чува долитащия иззад гората неравен, люлеещ се звук, от който мускулите му някак сами по себе си се свиваха на топки, напъваха се и той, този немощен човек, привързан за носилката, се видя в кабината на изтребителя да лети срещу врага, почувствувал се като хрътка, която е подушила дивеча.
Носилката не влезе в тясното укритие. Когато грижливият Юра и девойките поискаха да снемат Алексей долу на ръце, той запротестира и каза да оставят носилката в края, в сянката на голяма стара бреза. Като лежеше под нея, стана очевидец на събитията, които се разиграха стремително в следващите минути като лош сън. На летеца рядко му се случва да наблюдава от земята въздушен бой. На Мересиев, който беше в бойната авиация от първия ден на войната, не му се беше случвало нито веднъж да гледа въздушен бой от земята. И сега той, който бе свикнал с мълниеносната скорост на въздушната схватка, с учудване гледаше колко бавен и не особено страшен изглеждаше въздушният бой оттук, колко мудни бяха движенията на остарелите тъпоноси „ишачки“ и колко безобидно се чуваше отгоре трясъкът на картечниците им, който напомняше тук нещо домашно — нещо като тракане на шевна машина и пращене на бавно раздиращо се хасе.