Дванадесет германски бомбардировача в тилна колона заобиколиха летището отстрани и изчезнаха в светлите лъчи на високо издигналото се слънце. Оттам иззад облаците с пламнали от слънцето краища, които заслепяваха очите, се чуваше басовият, наподобяващ бръмчене на майски бръмбари рев на техните мотори. Още по-отчаяно забесняха и залаяха в гората автоматичните противовъздушни оръдия. Димът от изстрелите се пръскаше в небето като летящите семена на глухарче. Но нищо не се виждаше освен рядкото проблясване на крилете на изтребителите.
Все по-често и по-често бръмченето на гигантските бръмбари биваше прекъсвано от звука на раздиращо се хасе: гррр, гррр, гррр! В блясъка на слънчевите лъчи се водеше невидим от земята бой, но той съвсем не приличаше на онова, което вижда участникът във въздушната схватка, и отдолу изглеждаше толкова незначителен и неинтересен, че Алексей го следеше съвсем спокойно.
Дори когато отгоре се дочу пронизително свирещ, нарастващ писък и като черни капки, изтърсени от четка, се понесоха надолу, и стремително се увеличаваха серии от бомби, той не се изплаши, а дори леко повдигна глава, за да види къде ще паднат.
В тоя момент Алексей бе учуден от „метеорологическия сержант“. Когато писъкът на бомбите достигна най-високата нота, девойката, която седеше до пояс в окопа и която винаги тайно го наблюдаваше, изведнъж изскочи, хвърли се върху носилката, падна и с цялото си треперещо от вълнение й страх тяло го закри, като го притискаше към земята.
За миг той видя близо до очите си нейното загоряло, съвсем детско лице със сочни устни и тъпо, почнало да се бели носле. Някъде в гората изтрещя взрив. Изведнъж съвсем близо се чу втори, трети, четвърти. Петият тресна така, че земята подскочи и забуча и отсечената от парчетата широка корона на брезата, под която лежеше Алексей, падна със свистене. Още веднъж се мярна пред очите му бледото, изкривено от ужас лице на девойката, той почувствува на бузата си нейната хладна буза и в краткото затихване между Два бомбени взрива устните на девойката изплашено и пламенно пошепнаха:
— Мили!… Мили!…
Нови бомбени взривове разтърсиха земята. Над летището с грохот се издигаха към небето стълбовете на взривовете, сякаш от земята бе изскочила редица от дървета и техните корони за миг се разтвориха и после с гръм паднаха върху замръзналата почва и оставиха във въздуха задушлив, отровен миришещ на чесън дим.
Когато димът се разнесе, наоколо вече бе тихо. Звуци на въздушния бой едва се чуваха иззад гората. Девойката скочила вече на крака и нейните страни от бледозеленикави бяха станали червени, тя бе се зачервила до сълзи и без да гледа Алексей, се извиняваше:
— Не ви ли причиних болка? Глупава съм аз, глупава, господи, извинете ме!
— Защо се каеш сега? — бъбреше Юра, на когото срамно, че не той, а тая девойка от метеостанцията закри с тялото си приятеля му.
Той замърмори, изтърси комбинезона си, почеса се по тила, поклати глава, като гледаше назъбената рана на обезобразената от парчетата бреза, от стъблото на която бързо капеше прозрачен сок. Тоя сок от нараненото дърво блестеше, стичаше се по мъхнатата кора и капеше на земята, чист и прозрачен като сълза.
— Я гледайте, брезата плаче — рече Леночка, която във време на опасност не загубваше своя предизвикателно учуден вид.
— Ще заплачеш и ти! — мрачно отвърна Юра. — представлението се Свърши, носете. Цял ли е санитарят, не са ли го чукнали?
— Пролет — каза Мересиев, като погледна израненото стъбло на дървото, прозрачния, блестящ на слънцето сок, който на чести капки падаше на земята, и чипоносия „метеорологичен сержант“ с голям, не за ръста му шинел, името на когото той дори не знаеше.
Когато тримата — Юра напред, а момичетата отзад носеха носилката му към самолета през димящите още трапчинки, в които бе се събрала мътна вода, той с любопитство погледна мъничката здрава ръка, която бе се показала от грубия маншет на шинела, и силно стискаше носилката, какво се бе случило с нея? Или тия думи му се бяха причули в страха?