— Другарю сержант… — тихо рече той, като погледна благодарно към нея. Между рева на загретия мотор тия думи едва ли стигнаха до нея. Но тя пристъпи към него и му подаде пакетче.
— Другарю старши лейтенант, това са ваши писма, аз ги пазех, знаех, че сте жив, че ще се върнете. Знаех, чувствувах.
Тя сложи на гърдите му тъничко снопче писма. Между тях той позна триъгълничетата на майка си с надписан с неясен старчески почерк адрес и познатите пликове като ония, които винаги носеше със себе си в джоба на рубашката. Той засия, като видя тия писма, и направи движение да освободи ръката си изпод одеялото.
— Тия от девойка ли са? — тъжно попита „метеорологичният сержант“ и пак така се изчерви, че дългите бронзови ресници се намокриха със сълзи.
Мересиев разбра, че не му се бе счуло тогава във време на взрива, разбра и не се реши да каже истината.
— От омъжената ми сестра. Тя има друго презиме — каза той, като чувствуваше отвращение към себе си.
Сред бученето на загретите мотори се чуха гласове. Отвори се страничният люк10, в него се вмъкна непознат лекар с престилка върху шинела.
— Единият болен вече тук ли е? — попита той, като погледна Мересиев. — Отлично, внесете другия, веднага ще отлетим. А вие какво правите тук, мадам? — Той погледна през изпотените си очила „метеорологичния сержант“, който се мъчеше да се скрие зад гърба на Юра. — Моля, излезте, сега ще отлетим. Хей! Дайте носилката!
— Пишете, за бога, пишете, ще чакам! — чу Алексей шепота на девойката.
Лекарят с помощта на Юра внесе в самолета носилката, в която някой тихо и продължително пъшкаше. Когато я сложиха в гнездата, чаршафът падна и Мересиев видя върху нея изкривеното от страдание лице на Кукушкин. Докторът потри ръце, огледа кабината, потупа Мересиев по корема.
— Отлично, великолепно! И така, млади човече, ето ви компаньон, за да не ви е скучно, докато летим. Нали? Сега всички чужди хора вън! А тая Лорелай със сержантски чин изчезна ли? Много добре. Моля да се мръднете!…
Той изблъска закъснелия Юра. Затвориха вратите, самолетът трепна, тръгна, заподскача, после затихна и плавно полетя в родната стихия под спокойния шум на моторите. Лекарят, като се държеше за стената, се приближи до Мересиев.
— Как се чувствувате? Дайте пулса — той с любопитство погледна Алексей и поклати глава: — М-да. Силна личност. За вашите приключения приятелите ви разказват нещо такова съвсем невероятно, джеклондоновско.
Той седна в креслото си, помърда в него, като се наместваше по-удобно, и изведнъж се отпусна, клюмна и заспа. Ясно беше, че тоя немлад, бледен човек е изморен смъртно.
„Нещо джеклондоновско!“ — помисли Мересиев и в паметта му изникна далечен спомен от детинството — разказ за човека, който с премръзнали крака върви през пустинята, преследван от болен гладен звяр. Под приспивния спокоен рев на моторите всичко почна да плува, да губи очертанията си, да се разтапя в сива мъгла и последната мисъл на заспиващия Алексей бе странната мисъл, че няма нито война, нито бомбардировки, нито тая мъчителна, постоянно разкъсваща болка в краката, нито самолета, който лети към Москва всичко това е от чудната книжка, четена през детинството в далечния град Камишин.
ВТОРА ЧАСТ
1
Андрей Дегтяренко и Леночка не бяха преувеличили, когато описваха на приятеля си великолепието на столичната болница, където по молба на командуващия армията бе изпратен Алексей Мересиев, а за компания и лейтенант Константин Кукушкин, докаран заедно с него в Москва.
Преди войната тя бе институтска клиника, където един известен съветски учен изпитваше нови методи за бързо възстановяване на човешкия организъм след болести и травми. Тоя институт имаше здраво установени традиции и световна слава.
През време на войната ученият бе превърнал клиниката на своя институт в офицерска болница. Както и по-рано, болните можеха да получат тук всички видове лечения, каквито бяха известни по това време на съвременната наука. Войната, която бушуваше наблизо до столицата, предизвика такъв приток от ранени, че на болницата се наложи да увеличи четири пъти броя на леглата си в сравнение с това, за което бе пригодена. Всички спомагателни помещения — приемните за срещи с посетителите, стаите за четене и тихи игри, стаите на медицинския персонал и общите трапезарии за оздравяващи — бяха превърнати в болнични стаи. Ученият бе отстъпил за ранените дори кабинета си, който бе в съседство с лабораторията му, а сам, заедно с книгите и необходимите си неща, се премести в мъничка стаичка, която по-рано беше за дежурните. И въпреки това понякога се налагаше да поставят легла и в коридорите.