Между блестящите от белота стени, сякаш предназначени от самите архитекти за тържествената тишина в храма на медицината, отвсякъде се чуваха провлечени пъшкания, охкания, хъркане на спящи, бълнуване на тежко болни. Здраво заседнал тук тежкият, задушлив дъх на войната — мир! на окървавени бинтове, на възпалени рани, на живо гниещо човешко месо, който никакво проветряване не можеше да отстрани. Отдавна вече наред с удобните легла, направени по чертежи на самия учен, стояха походни сгъваеми легла, не достигаха прибори. Заедно с Красивия фаянс на клиника! бяха пуснати в употреба смачкани алуминиеви панички. Избухналата недалеч бомба бе избила с вълната на взрива стъклата на грамадните италиански прозорци и трябваше да ги заковат с шперплат. Водата не достигаше, постоянно прекъсваше и газът и инструментите трябваше да се изваряват на стари спиртни лампи. А, ранените все пристигаха, докарваха все повече и повече — със самолети, с коли, с влакове. Притокът им растеше в зависимост от силата на поредното настъпление на фронта.
И въпреки това целият персонал на болницата, като се почне от шефа му, заслужил деятел на науката и депутат в Върховния съвет, и се свърши с обикновената болногледачка и гардеробиерка, портиерка — всички тия уморени, понякога полугладни, изтощени, недоспали хора продължаваха фанатично да пазят реда в своя институт. Болногледачките, които дежуреха понякога по две, дори и по три смени поред, ползуваха всяка свободна минута, за да чистят, да мият, и търкат. Сестрите, отслабнали, застарели, люшкащи се от умора, както по-рано, идваха на работа с колосани престилки бяха също така неотстъпчиво взискателни към изпълнение на лекарските нареждания. Ординаторите, както и преди, се караха за най-малкото петно върху спалното бельо и с чиста носна кърпичка проверяваха чистотата на стените, на стъпалата на стълбите, на бравите на вратите. Сам шефът, грамаден червенолик старец с прошарена грива над високото чело, мустакат, с черна, гъсто посребрена брадичка, Яростен кавгаджия, два пъти на ден, както и преди войната, придружен от ято колосани ординатори и асистенти, обикаляше в определените часове помещенията, преглеждаше диагнозите на новопостъпилите, помагаше при тежките случаи.
В тези бойни напрегнати дни той имаше и много други работи вън от тая болница. Но винаги намираше време за любимата си рожба, късаше часове от почивката и съня си Като хокаше някого от персонала за небрежност — а това правеше шумно, страстно, непременно на местопрестъплението! в присъствието на болните, — той винаги казваше, че аноговата клиника работи образцово, както преди, в тревожната и затъмнена военна Москва, това ще бъде именно отговор на всички тия хитлеровци и гьоринговци, че той не желае да слуша никакво оправдание с трудностите на войната, че безделниците и лентяите могат да вървят по дяволите, че тъкмо сега, когато всичко е толкова трудно, в болницата трябва да има особено строг ред. Сам той продължаваше да извършва обиколките си с такава точност, че болногледачките все така сверяваха по неговото явяване стенните часовници на стаите. Дори въздушните тревоги не нарушаваха точността на тоя човек. Навярно тъкмо това заставяше и персонала да прави чудеса и при съвсем невероятните условия да поддържа довоенния ред.
Веднъж по време на утринната обиколка шефът на болницата, да го наречем Василий Василиевич, се натъкна на две легла, поставени едно до друго върху стълбищната площадка на третия етаж.
— Каква е тая изложба? кресна той и хвърли изпод гъстите си вежди такъв поглед към ординатора, че тоя висок, попрегърбен, вече немлад човек с доста почтена външност застана мирно като ученик.
— Тая нощ ги докараха… Летци. Ето тоя е със счупване на бедрото и на дясната ръка. Състоянието му е нормално. А тоя — той показа с ръка много слаб човек с неопределена възраст, който лежеше неподвижно със затворени очи, — този е тежък случай. Раздробени ходила на краката, гангрена в двете стъпала, а най-важното — крайно изтощение. Аз не вярвам, разбира се, но придружаващият ги подполковник от медицинската служба пише, че болният с раздробени стъпала е пълзял осемнадесет дена от германския тил. Това, разбира се, е преувеличение…
Без да слуша ординатора, Василий Василиевич повдигна одеялото. Алексей Мересиев лежеше със скръстени на гърдите ръце; по тия обвити в тъмна кожа ръце, които се отделяха рязко върху белотата на чистата риза и завивките, можеше да се изучава костното устройство у човека. Професорът предпазливо покри летеца с одеялото и заядливо Прекъсна ординатора: