Родом бе от Дорогобуж. Когато от сведенията на съветското информбюро, които танкистите редовно приемали по радиото на командирския танк, Гвоздев узнал, че линията на Фронта се е приближила към родните му места, не изтраял, вдигнал във въздуха трите си танка и с бойците, останали всичко осем души, започнал да се промъква през горите.
Точно преди войната той успява да се върне у дома и в мъничкото селце на брега на лъкатущната полска рекичка. Майка му, селска учителка, бе тежко заболяла, а баща МУ, стар агроном, депутат от Областния съвет на трудещите се бе повикал сина си от армията.
Гвоздев си спомняше селската едноетажна къщурка до училището, майка си, мъничка, отслабнала, безпомощна, която лежи на старото канапе, баща си — с шантунгово сако с остаряла кройка, който загрижено покашля и пощипва припряно шарената си брадичка до постелята на болната, и трите сестрички, девойки, мънички, възчерни, които приличаха много на майка му. Спомня си селската фелдшерка Женя — тънйчка, синеока, която го изпрати с кола чак до станцията и на която бе обещал да пише всеки ден. Когато се промъкваше като звяр по утъпканите поля, по изгорените запустели села на Белорусия, като заобикаляше градовете и избягваше оживените пътища, той тъжно гадаеше какво ли ще види в мъничката родна къща, бяха ли успели близките му да заминат и какво е станало с тях, ако не са заминали.
Онова, което Гвоздев видя в родината, излезе много по-страшно от най-мрачните предположения. Той не намери нито къщичката, нито близките си, нито Жена си, нито самото село. От една полуумна бабичка, която, подскачайки и бъбрейки, вареше нещо на печка сред черните пепелища, той научи, че когато германците наближили, учителката била много зле и че момичетата и агрономът не се решили нито да я карат, нито да я напуснат. Германците научили, че в селцето е останало семейството на член на Областния съвет на депутатите на трудещите се. Хванали ги още същата нощ, и ги обесили на брезата до къщата, а къщата запалили. Жени, която изтичала до най-главния германски офицер да моли за семейството на Гвоздеви, навярно бяха много мъчили и Жени офицерът се бе гаврил с нея и какво е станало там старицата не знаеше, но на втория ден бяха изнесли девойката мъртва от къщата, където живеел германският офицер и два дена тялото и лежало до реката. А селото било изгорено едва преди пет дена, германците го бяха опожарили за това, че някой през нощта бе запалил бензиновите им цистерни, които се намираха в колхозната конюшня.
Бабата заведе танкиста до пепелището на дома му и му показа старата бреза. На един дебел клон бе висяла неговата люлка в детинството му. Сега брезата бе изсъхнала и на опърления от пламъците клон вятърът клатеше пет парчета от въже. Като си подскачаше и бъбреше молитви, бабата заведе Гвоздев на реката и му показа мястото, където беше лежало тялото на девойката, на която той бе обещал да пише всеки ден, но после нито веднъж не бе се наканил да стори това. Той постоя сред шумящата острица, после се обърна и тръгна на към гората, където го чакаха бойците му. Не каза нито дума, не пророни нито една сълза.
[#1 Висока блатна трева с твърди резливи листа. Б. пр.]
В края на юни, когато на Западния фронт настъпваше армията на генерал Конев, Григорий Гвоздев заедно с бойците си се промъкна през германския фронт. През август получи нов танк, прочутия „Т-214“, и до зимата бе успял да се прослави в дружината като човек, който не признава препятствие. За него разказваха, за него вестниците пишеха истории, които изглеждаха невероятни, но които се бяха случили в действителност. Веднъж, изпратен на разузнаване, той преминал през нощта с танка си при пълен газ германските укрепления, благополучно пресякъл минното поле, като стрелял и сеел паника, промъкнал се в заетото от германците градче, стиснато в полукръг от частите на Червената армия, и се измъкнал при своите от другия му край, като причинил на германците голяма тревога, Друг път, действувайки с подвижна група в германския тил, излязъл от засада, нахвърлил се върху германски товарен обоз и смазал с гъсениците си войниците, конете и каруците.
През зимата начело на малка танкова група той атакувал гарнизона на едно укрепено село край Ржов, където се намирал малък оперативен щаб на противника. Още в покрайнините, когато танковете преминавали отбранителната линия, в неговия танк попаднала ампула със запалителна течност. Миризлив димен пламък обгърнал танка, но екипажът му продължавал да се бие. Танкът летял из селото като гигантски факел, стреляйки от всичките си бордови оръдия, маневрирал, настигал и мачкал с гъсениците си бягащите германски войници. Гвоздев и екипажът, който той бе подбрал измежду хората, отскубнали се заедно с него от обкръжението, знаели, че всеки момент могат да загинат от избухването на бензиновите резервоари или на бойните припаси. Те се задушавали в дима, изгаряли от нажежената броня, дрехите им вече тлеели по тях, но продължавали да се бият. Тежък снаряд, който се пръснал под гъсениците, обърнал танка и взривната вълна или по-скоро повдигнатият пясък и сняг угасили пламъците му. Измъкнали Гвоздев от танка обгорял. Той седял в кулата до убития стрелец, когото бе заместил в боя.